Там, където в семейството има човек с тежко увреждане всички членове на семейството и целия семеен финансов ресурс са заети по неговото обгрижване. Рано или късно един човек от семейството спира да ходи на работа и се заема с основните нужди на човека с тежко увреждане. За България това означава заробване на цели фамилии, които са със среден и по-нисък от средния доход. Цялото съществуване на семейството започва да се върти около този проблем и всичко друго остава на втори план. И ако това е дете, здравите деца на семейството също минават по-заден план.
В държавите със силни социални системи се осигуряват три основни стълба от подпомагане към семейството. Не лично към човека с увреждане, а към семейството! Това са финансово подпомагане, помощни услуги и емоционална и психологическа подкрепа.
ФИНАСОВОТО ПОДПОМАГАНЕ включва заплащане за грижите, освобождаване от работа с компенсация, данъчни облекчения. В страни като Германия и Франция семействата могат да получават заплата като лични асистенти на близките си. В Германия това става чрез системата „Пари за грижа“ (Pflegegeld). Когато през 2018 г. се правеше ЗЛП (Закона за личната помощ) целта беше да постигне нещо максимално близко. ЗЛП не е създаван в парламента. Създадоха го, майките на деца с увреждания от СИСТЕМАТА НИ УБИВА с помощта на юридическия екип на омбудсманството. За съжаление преминал през комисии и последващи поправки през годините той изгуби част от най-важните си цели и лостове, с които беше първоначално замислен. Беше побългарен, но все пак България стана една от малкото страни със специален закон за личната помощ (ЗЛП).
В страни като Финландия и Швеция има специални отпуски и социални плащания за хората, които спират работа, за да се грижат за близък човек с увреждане. Това се нарича освобождаване от работа с компенсация, а в Канада и Великобритания има специални намаления на данъци за семействата, които полагат такива грижи.
ПОМОЩНИТЕ УСЛУГИ това са лични асистенти, рехабилитация и терапевтични центрове и най-важното ЗАМЕСТВАЩА ГРИЖА. Лични асистенти финансирани от държавата предоставят много страни, включително и България (по Закона за личната помощ). Разликата, обаче е в обема часове и степента на подготовка на хората , заемащи тази длъжност. България, както се досещате не е в челните места. Не е дори и в средните. Часовете са крайно недостатъчни. Когато се правеше ЗЛП имаше планове в всшите медицински заведения, където се подготвят медицинските сестри да се създаде специалност личен асистент. Това остана само в областта на добрите намерения. В Норвегия и Дания например специалистите работещи като лични асистенти на хора с увреждания са добре и специално обучени. Към помощните услуги спадат и дневни и седмични центрове, които позволяват на семействата да получат почивка от грижите.
Най-голямата болка и проблем на всички хора, които се борят за правата на хората с увреждания и качествено социално подпомагане в България остана заместващата грижа. В Канада и Австралия семействата имат право на определен брой дни годишно, в които държавата поема грижата за човека с увреждане временно, за да може семейството да отпочине и събере сили. Заместваща грижа е и когато майката грижеща се за дете с увреждане влезе за лечение в болница. Това не можа да се постигне.
За ЕМОЦИОНАЛНАТА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА НА СЕМЕЙСТВАТА грижещи се човек с увреждане за България и дума не може да става на официално държавно ниво и като част от социалната политика. В много държави от ЕС социалните служби и неправителствени организации организират групи за взаимопомощ, а държавата субсидира терапия и психологическа помощ за отделните хора и семействата като цяло, които се грижат за болни или хора с увреждания.
Всички тези мерки в „белите“ държави помагат семействата да не остават напълно сами в тежката грижа около човека с увреждане. В България има някои форми на подпомагане но те са крайно недостатъчни и трудно достъпни. Тези форми са по-скоро кампанийни, отколкото регулярни. Организират се, когато има пари за изхарчване или замитане на някой разход покрай тях. Поради това на тези форми не може да се разчита и не могат да се броят като постижение на социалната политика.
