Думите имат значение. Да! Те носят информация, но не само смислова. Езикът, особено в политиката, е не просто форма на изразяване, а е сигнал за отношението към хората и качеството на политическата култура на политически личности и организационни субекти. В политиката всяка дума тежи, особено когато се изрича от парламентарната трибуна. Там езикът е не просто средство за комуникация, а инструмент за влияние, авторитет и обществено отношение. ДУМИТЕ МОГАТ ДА ИЗГРАЖДАТ ДОВЕРИЕ, НО МОГАТ И ДА ГО РУШАТ. Могат да показват съпричастност, но могат и да обиждат, дори когато това не е целта. Ето защо трябва да поговорим за употребата на думата „инвалид“ – дума, която вече няма място в политическия, обществения и институционален език.
Думата „инвалид“ идва от латинското „invalidus“, което означава невалиден, немощен, негоден, безсилен. В българския език тя се утвърждава през ХХ век и дълго време се използва от институциите и обществото. Идва момент на осъзнаване, обаче че този термин звучи като етикет за малоценност, като синоним на човек, който е дефектен, ненужен и извън обществото. В съвременния свят, ориентиран към достойнство, равноправие и приобщаване, тази дума обижда и маргинализира. Употребата и в официална реч не прави добро впечатление. Напротив! Оставя усещане за остарели разбирания, липса на чувствителност, на политическа култура и несъобразяване със съвременните ценности, които обществото изисква от политиците.
Светът днес казва не „инвалид“, а „човек с увреждане“. Вече 15 години международните институции, включително ООН, ЕС и Съветът на Европа КАТЕГОРИЧНО използват термина „човек с увреждане“. Това не е просто по-мек израз – това е език, който поставя човека пред увреждането, който изразява уважение към индивидуалността и достойнството на всеки.
България също е поела този ангажимент. През 2012 г. страната ни ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, която задължава всички институции и политически субекти да използват уважителен и съвременен език. Законите ни вече говорят за „хора с увреждания“ – така пише в Закона за хората с увреждания, в Закона за личната помощ и във всички официални стратегии и документи. Когато народен представител употреби думата „инвалид“ от парламентарната трибуна това дискредитира усилията на цяла институционална система и показва непознаване на законодателството на страната.
Политическата реч се слуша. Тя формира нагласи, вдъхновява или разочарова. Когато един народен представител използва остарял и неподходящ език, той губи доверие, особено сред хората с увреждания, техните семейства, организациите, които се борят за правата на хората с увреждания и изобщо сред гражданите, които очакват НОВА, МОДЕРНА, АДЕКВАТНА И ЧОВЕЧНА ПОЛИТИКА.
Има и нещо по-съществено – когато един политик покаже, че има чувствителност към езика и уважава хората, това автоматично го прави по-разпознаваем и по-достоен в очите на обществото. Хората искат лидери, които имат висока обща култура, владеят езика на уважението и съвременната социална отговорност. На почит са водачи, които осъзнават, че дори малката дума може да носи голямо и значително послание.
И накрая – замяната на думата „инвалид“ с понятието „човек с увреждане“ не е просто езикова прищявка. Това е показател за политическа зрялост и разбиране на света, в който живеем. Дори неволно използване на неподходящ език се възприема като знак за неподготвеност и липса на съвременна визия, политическа и институционална култура. Нека не забравяме, че политиката и успехът в нея зависят от доверието и езика на доверието! А ДОВЕРИЕТО ТРЯБВА ДА СЕ СЪЗДАВА И ПАЗИ. Промяната от „инвалид“ към „човек с увреждане“ не е просто езикова мода. Това е огледало на обществена еволюция към повече емпатия, равенство и зачитане правата на всеки човек. Това не отменя трудностите и битките, които много хора с увреждания и техните родители и роднини водят ежедневно, но езикът не добавя вече допълнителна бариера, а е част от промяната към един по-приемащ свят и това ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да се знае от онези, които казват, че искат да се борят за техните права.
