В последните години в България зачестиха случаите на отнемане на деца от семействата им по много спорни причини. Проблемът придоби обществена значимост и дори опасност, тъй като семействата често не получават реална възможност за защита, а социалните служби разполагат със значителна власт и не рядко действат без ефективен контрол върху дейността си.
Един от основните парадокси в системата е, че вместо да се подкрепя биологичното семейство, за да може то да се справи с трудностите, държавата финансира извеждането на децата и настаняването им в приемни семейства или домове за временно настаняване. Това създава икономически стимули за увеличаване на броя на децата в „системата“, което поражда много голяма корупция, злоупотреби и дори международен трафик на деца, узаконен чрез осиновявания в чужбина. Често решенията се основават на субективни преценки на социалните служби, а в някои случаи на икономически интереси, свързани с приемната грижа и международното осиновяване. Въпреки че системата за закрила на детето би трябвало да защитава най-добрите му интереси, на практика тя често разрушава семействата, вместо да ги подкрепя. Създават се условия за трансгранична престъпност и ОПГ (организирани престъпни групи).
Основните проблеми свързани с тази дейност на ръба на закона (често и отвъд него) са манипулиране на социалните доклади, липса на независим контрол върху социалните служби, злоупотреби с приемната грижа и осиновяванията, както и липса на ясни критерии за „дете в риск“. При това положение на нещата логичните въпроси, които трябва да си зададем са кои са основните проблеми, пропуските в законодателството и конкретните промени, които са необходими, за да се намалят корупционните и субективните фактори в системата, кои са механизмите, чрез които се случват тези злоупотреби?
Как се отнемат деца в България?
Процесът започва със сигнал. Той може да бъде подаден от съседи, учители, лекари, а в някои случаи дори от самото дете. Социалните работници извършват проверка и изготвят доклад, който служи за основание детето да бъде изведено от семейството. Този доклад обикновено е единственото доказателство, което служи като основание за извеждането на детето. Най-големият проблем в случая е, че социалните работници имат огромна власт, но почти няма реален контрол върху тяхната работа. Факторите, които улесняват злоупотребите са многобройни.
- Субективност на социалните доклади – повечето случаи решението се базира само на преценката на социалния работник, без реални доказателства за сериозна опасност. За това спомага липсата на точен критерии за определяне на „дете в риск“. В Пловдив социални работници отнемат дете от родителите му с мотив, че живеят в „неподходящи битови условия“. Впоследствие се установява, че семейството временно е било без ток, но няма данни за насилие, пренебрегване или друга форма на реална опасност. В София семейство сигнализира, че детето им е взето, защото се оплакало в училище, че майка му му забранява да стои до късно вечер пред компютъра. Социалните служби изтълкували това като „психологическо насилие“ и пристъпили към извеждане на детето. Единственият изход за такива ситуации е да се промени процедурата и социалните служби да предоставят обективни доказателства и да докажат пред съд, че има реален риск за детето.
- Анонимност на сигналите – анонимността дава реална възможност за манипулация и злоупотреба при лични вражди. Социалните служби се явяват и биват използвани като инструмент и оръжие при решаване на махленски и семейни спорове. Това силно снижава тяхната полезност и авторитет до степен на вреда. В България социалните служби приемат анонимни сигнали за „дете в риск“, без да проверяват достоверността им. Това позволява да бъдат въвличани в лични вендети и целенасочени манипулации. В Бургас семейство с три деца е подложено на разследване от социалните служби след анонимен сигнал от съседка, с която имат дългогодишен спор за имот. Разследването продължава месеци, причинявайки тежък психологически стрес на семейството. Анонимните сигнали не трябва да бъдат основание за извеждане на дете. Всяко твърдение трябва да бъде проверено, доказано и с конкретен автор.
- Децата подават сигнали без да имат необходимата степен на психическо развитие, за да разбират последствията от това. Те често се оплакват от родителите си поради конфликти, типични за възрастта им, без да осъзнават, че това може да доведе до извеждането им от дома. В рисковите възрасти те не осъзнават, че освен права имат и задължения. В Плевен 12-годишно дете се оплаква в училище, че баща му не му позволява да си купи скъпи маратонки. Социалните служби започват разследване срещу семейството, приемайки това като „икономическо насилие“. Сигналите от деца не трябва да водят до незабавни действия, без предварителна проверка и консултация с детски психолози.
- Финансов интерес от увеличаване на броя на „децата в риск“ – социалните услуги и приемните семейства се финансират на база брой отнети деца.
- Липса на реален съдебен контрол в ранната фаза – родителите могат да обжалват едва след като детето е вече изведено. При наличие на тежки корупционни практики и ОПГ (организирани престъпни групи) на всички нива на този процес това може да продължи месеци и дори години. През това време тотално се съсипва семейството и детската психика.
Каква е ролята на приемната грижа и частните социални услуги?
Един от най-големите проблеми е, че държавата отделя значителни средства за приемната грижа, но не подкрепя семействата, за да предотврати извеждането на децата. Тя финансира приемната грижа, но не подпомага семейството, за да задържи децата си. Факт е, че в България има много случаи, в които детето се отнема от биологичните му родители поради бедност, но вместо да се помогне на семейството, държавата плаща на приемни родители, за да го гледат. В същото това време финансовите стимули към приемната грижа са значителни – приемните родители получават заплата и издръжка за всяко дете, НПО-та и частни социални услуги получават средства по проекти за „подпомагане на деца в риск“, международните осиновявания носят огромни печалби за организациите, които ги уреждат. Последното вече е много голям проблем и точно тук в най-голяма степен може да се говори за ОПГ и трансгранична престъпност. Факт е също, че българските семейства чакат с години за осиновяване, като същевременно голям брой деца се дават за осиновяване в чужбина, често през НПО-та създадени от лица близки до властта.
Необходима промяна за тези случаи е приемната грижа да бъде крайна мярка, а държавата да финансира семейството, за да не се стига до извеждане на детето. Приемната грижа да остане само за крайни случаи – насилие, престъпност, доказан риск за дете. Няма никакъв спор, че такива случаи има и тогава приемната грижа е без алтернатива. За тази цел трябва да бъде ограничена ролята на частните доставчици на социални услуги и да не се допуска в никакъв случай тя да бъде решаваща. Обяснението за това е много просто. Там където съществува материален интерес не може да се очаква справедливост.
Може ли Международните осиновявания да се разглеждат като узаконен трафик?
Определено ДА! Напоследък се наблюдава тревожна тенденция – деца, отнети от семействата им, се осиновяват в чужбина, докато български семейства чакат с години. Фондации, свързани с хора от властта, „уреждат“ международни осиновявания, като получават финансиране за този процес, като в това не се включва сенчестото финансиране и корупционната страна на този процес. Това задължително изисква да се даде приоритет на националното осиновяване – деца не трябва да бъдат осиновявани в чужбина, ако има чакащи български семейства. Необходим е стриктен контрол върху дейността на фондациите, занимаващи се с международни осиновявания.
За да бъде разглеждан този въпрос като голям и много опасен обществен проблем ясно, че има закони, които са създадени случайно или умишлено така, че да обслужват лошите практики и да създават корупционна среда. Кои закони позволяват тези злоупотреби? Това са Закон за закрила на детето със своята твърде неясна дефиниция за „дете в риск“. Закон за социалните услуги, който позволява на частни доставчици да имат интерес от настаняването на повече деца в приемна грижа. Семеен кодекс, който не гарантира достатъчна защита на биологичното семейство.
Какво трябва да се промени? Необходима е ясна дефиниция на „дете в риск“. Една толкова важна дефиниция не трябва да е толкова обтекаема и не трябва да бъде основана само на субективна преценка. Не трябва и не е редно да има възможност за различни тълкувания. Трябва да бъде премахнато приоритетното финансиране на приемната грижа. Приоритетът трябва да бъде върху подпомагане на биологичните семейства, когато се отнася за отнемане на дете по бедност. Рязко трябва да бъдат ограничени и напълно да бъдат премахната възможността за анонимни сигнали. И не на последно място задължително трябва да има адекватна наказателна отговорност за социалните работници, ако си позволят да злоупотребят с властта си.
Системата за закрила на детето в България страда от липса на прозрачност, от наличието на възможност за субективни решения и финансови стимули за отнемане на деца. Проблемът не е само административен – той засяга хиляди семейства, които са разделени на несправедливи основания. За да бъде решен той, е необходима спешна законодателна реформа, засилен контрол върху социалните служби и ограничаване на ролята на частните интереси в тази система. Държавата трябва да промени философията на социалната грижа – вместо да финансира приемната грижа и международните осиновявания, трябва да подпомага семействата, за да не се стига до извеждане на дете. Само така можем да гарантираме, че закрилата на детето ще бъде действително насочена към най-добрия му интерес, а не към финансовите интереси на определени кръгове и техните корупционни практики.
.
Край на формуляра
