В последните години сме свидетели на дълбока трансформация в социалната политика на България – такава, каквато малцина граждани осъзнават в пълната и сериозност. На повърхността тя изглежда като реформа, модернизация, интегриране на добри европейски практики, но ако се вгледаме по-внимателно ще видим един крайно обезпокоителен процес – държавата постепенно се оттегля от своя ангажимент към най-уязвимите и прехвърля социалната отговорност на частните доставчици и неправителствени организации.
Този процес се случва тихо, с административни ходове, нови регулации и процедури, които уж улесняват достъпа, но на практика затрудняват реалната подкрепа. Всичко това започна с гласуването и въвеждането на ЗСУ (Закон за социалните услуги), въведен с идеята за по-гъвкава и ефективна система, но всъщност се оказа инструмент за пълно абдикиране на държавата и прехвърляне на отговорността към частни доставчици и организации. Още по време на неговото гласуване много граждански организации скочиха и се възпротивиха, защото разбраха, че този закон всъщност е един вид бизнес план на социалната подкрепа, която от „дейности“ се превърна в „услуги“ и това беше повече от показателно. Услугите винаги се заплащат, за разлика от дейностите, които са задължение на държавата към нейните най-уязвими граждани. Още в член 1, ал 2, т. 5 ясно е казано „насърчаване и развитие на публично-частното партньорство при предоставяне на социалните услуги“. Толкова! Повече не е необходимо за разбиране на онова, което идва в момента и ще продължи да идва и напредва занапред. Така социалната работа вече не е грижа, а стока и има цена, договор, точки за изпълнение и най-вече печалба.
Един от най-сериозните проблеми е липсата на ефективен контрол. Част то доставчиците на социални услуги са регистрирани само на хартия, други работят с минимален капацитет, но продължават да получават средства. В същото време семействата на хора с тежки увреждания не получават, дори базисна подкрепа – като дневна грижа, почасова помощ, рехабилитация или специална подкрепа. И тъй като подкрепата по ЗСУ зависи от търговски интерес, тя рядко се ръководи от реалните нужди на човека.
Много семейства са изправени пред избора или да се доверят на частен доставчик, който често не познават и не могат да оценят, или да останат изцяло сами. Капацитетът на общинските услуги е ограничен, а държавните институции почти изцяло са се оттеглили. Така се създава парадокс – държавата плаща, но не носи отговорност, семействата са задължени да поемат някакъв вид отговорност, но не получават реална помощ.
Особено обезпокоително е прилагането на концепцията за „подкрепено вземане на решения“ при хора с тежки интелектуални затруднения или с пълна липса на вербална комуникация. Идеята, вдъхновена от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания се изражда, когато се използва като основание за намеса от частните доставчиците на социални услуги, които субективно тълкуват желанията на лицето. Желания, които дори хората отгледали и цял живот живели с човека с увреждане не могат да изтълкуват. В държава с толкова висока степен на корупция и за която се казва че „мафията си има държава“ такова предоверяване е крайно опасно и неприемливо. Кой ще гарантира, че „подкрепата“ не се превръща в натиск или свободно съчинение в полза на някого? Кой ще провери дали решенията отразяват действителната воля на човека, а не тази на доставчика или на този който ще му даде подкуп. Нека не се лъжем! Това не е безплатно.
Ние не сме сами в този процес и тревогите свързани с него. Подобни тенденции се наблюдават и в други държави. Разликата е там, че в повечето от тях държавата си остава активен участник с реални социални работници, публични институции и постоянен контрол. В България контролът е формален, а отчетността символична.
Във връзка с всичко казано до тук е и онова, което се наблюдава, че се случва с един друг закон – ЗЛП (Законът за личната помощ). Създаден и гласуван по времето, когато се готвеше пакетът от закони, който да доведе до реформи в социалната политика, той не беше предвиден като част от този пакет. Влезе в него благодарение на обществен натиск и страх на тогавашното правителство, че може да се окаже пред протести и подкрепа на обществеността, която да доведе до падането му. Този закон беше замислен и разработен в категоричен противовес на насоките, които тогава се предвиждаха за реформи в социалната политика. Всичко в него поставяше решенията и дейностите в ръцете на държавата. Съвсем умишлено и целенасочено там беше изключено влиянието на частни лица и организации. Тъкмо за това от самото си създаване до сега логично Законът за личната помощ е обект на политически и НПО натиск. Частните доставчици на социални услуги настояват да влязат в системата на личната помощ, което със сигурност ще доведе до комерсиализация, неравен достъп и множество корупционни практики. Това не бива да се допуска по никакъв начин, защото ще доведе до унищожаване на последния пристан на надежда на хората с тежки увреждания. Държавата не е най-добрият и грижовен помощник, но по-добре малко, отколкото нищо. До там сме я докарали.
През 2021 г. започнаха обсъждания за обединяване на Закона за личната помощ със Закона за социалните услуги. Ясно, че в основата отново стояха интересите на частните доставчици на социални услуги и стремежът им да обсебят тази последно останала неподвластна на тях ниша за безконтролна печалба и корупционни практики. Много хора и организации се противопоставиха, виждайки в това стъпка назад към връщане на унифицирани програми без гарантирани права. Освен това в годините след своето приемане ЗСУ успя да покаже своята непригодност и опасностите, които тя крие. Семействата на деца и възрастни с тежки увреждания алармират, че нуждите на най-уязвимите продължават да бъдат неглижирани, за сметка на правата и възможностите на частните доставчици на социални услуги. Примерите за това не са един и два.
Сливен – В община Сливен е установено, че частен доставчик на социални услуги е получил финансиране за предоставяне на дневна грижа за възрастни хора с увреждания. Въпреки това, проверката разкрива, че услугата не функционира реално, а средствата са били усвоени без предоставяне на съответната грижа.
Пловдив – неправителствена организация получава финансиране за предоставяне на социални услуги на деца с увреждания. По-късно се установява, че средствата са използвани за други цели, несвързани с предоставянето на услугите. Случаят е разкрит благодарение на сигнал от засегнатите родители на деца с увреждания.
Варна – частен доставчик на социална услуга и предоставял грижи за възрастни хора с деменция без необходимата квалификация и обучение на персонала. Това довежда до случаи на неправилно лечение и грижа, които влошават състоянието на потребителите на услугата.
София – случаят е от последните дни и е може би най-шокиращият и тежък от всички до сега. Частен хоспис за възрастни хора, в който се установява, че собственичката по най-различни начини завладява имотите на настанените възрастни хора. Някои от тях скоро след това умират и биват кремирани, без да се уведомят близките им. Случаят все още се разследва.
Всички тези примери и наблюденията в последните години след приемане на ЗСУ илюстрират последиците от прехвърлянето на социалната грижа към частни доставчици и НПО без адекватен контрол и отчетност. Всички те и още много други неспоменати тук подчертават и ясно показват необходимостта от преосмисляне на текущата политика и законите, които я определят. Необходимостта от връщане на държавата, като активен участник в предоставянето и мониторинга на социалните грижи и силната наложителност те да станат наистина грижи, а не услуги.
ВАЛЕНТИНА МИЛОВА
