ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ПРИДНЕСТРОВИЕТО

Държава, призната единствено от Абхазия и Южна Осетия и по този начин не е член на никакви международни организации.

Официалната ни позиция е, че това е „временно окупирана от Российската федерация част от Република Молдова“, а сайтът на МВнР съветва „гражданите да се въздържат от пътуване до левия бряг на река Днестър (т. нар. Приднестровска молдовска република – ПМР) – територия, която на практика е извън контрола на молдовските официални власти и където българското дипломатическо представителство – респективно МВнР, разполага със силно ограничени възможности за оказване на съдействие в случай на необходимост.“

Да си ядат ушите!

Нямам спомен в друга държава всички официални лица, с които съм контактувал да са били толкова мили и любезни. Както и за друга държава, в която да съм се чувствал в такава безопасност и да се създава впечатление, че никаква престъпност не съществува. Наблягам на официалните лица (нали съм представител на страна обявена за неприятелска от Русия), понеже че от „обикновените“ хора отношението към българите е извънредно позитивно се подразбира от само себе си (а и ние там сме единственото по-значимо етническо малцинство, веднага след трите главни етноса).

Всички опасения, че може да не ме пуснат да влезна на територията на младата република се оказаха не просто напразни – после ми беше смешно как изобщо съм си мислел такива работи. Няма визи, няма такси, няма проверки, няма изисквания, няма глупости – всичко, което се иска, е да имате някакъв документ за самоличност (казаха ми че и с наша лична карта може, но все пак препоръчвам да разполагате с т.нар. международен паспорт), да кажете адрес, на който ще пребивавате (само да кажете! – няма нужда от никакви документи за резервация и под.) и горе-долу кога смятате да си ходите. Това е всичко. Получавате миграционна карта (на английски и руски – отпечатват ви я за секунди, не попълвате на ръка нищо и всичко става много бързо и безпроблемно), която естествено трябва да съхранявате и да представяте при поискване (не ми я поискаха никъде нито веднъж).

На практика сега единственият начин да се влезне в страната за пътуващите с обществен транспорт е с маршрутка от Кишинъу (няма как да се стигне до Приднестровието по въздух, вода или релси). Пътуването (от София) отнема едно денонощие (в едната посока) и струва (в двете посоки) малко над двеста лева. Границата с Украйна също е отворена (освен за граждани на РФ).

Ще пиша по малко към снимките, а и в коментари (както под самия пост, така и под снимките), но като резюме – това е страна, в която с удоволствие бих отишъл да работя и живея. Включително за по-ниска заплата отколкото сега. Как пък за цяла седмица не бях свидетел на нито един скандал, не чух някой някому да повиши тон (извън нормалната моментна заядливост, характерна за част от рускините, ама то да се сърдиш на жена за такива неща е като да се сърдиш на домашен любимец, че направил беля), не видях никакви хулигански прояви и изобщо нищо, което да нарушава обществения ред, никакви караници между хората по никакъв повод. Егати кротката атмосфера! Нещо нормално е хора съвсем приятелски да си говорят – единият на руски, другият на украински или суржик – къде се дяна тезата за враждата между двата етноса? Безопасността на пътното движение там е издигната в култ! – както се казва – Гледам и не вярвам на ушите си – абе, съвършено невъзможно е да видиш отнемане на предимство, неправилно изпреварване, идиотско паркиране, или каквото ида е друго, дето тук сме го приели за даденост. Да бе, знам че звучи невероятно, но е факт. Не знам как са го постигнали, да пратят нашите идиоти дето все ръсят акъл за „войната по пътищата“ да се научат как се прави. Но да се ходи по улиците там е удоволствие.

И т.н. – вместо див примитивизъм, наложен от злите руски окупатори, видях едно сравнително по-бедно, но добре уредено и спокойно общество.

Впрочем, две думи за „окупаторите“ – военните са навсякъде. Разхождат се, пазаруват, смеят се, приказват, работят по озеленяването, културни и възпитани момчета. Въоръжени ги видях единствено на самата граница (не и на ГКПП-то) и на поста при големия мост на Днестър. Няма обикалящи с автоматично оръжие патрули – нещо толкова нормално вече в цивилизована Европа. Всъщност, полицаи също видях само два пъти – трима катаджии до патрулката при големия мост, които си приказваха нещо (какво да контролират, като всички спазват правилата) и едно младо, с което се засякох късно вечерта, излизаше с някакви папки от тяхното финансово министерство. Няма полиция никаква, а въпреки това – удивително чувство за пълна безопасност.

Да разбия още един мит – за православизацията на руското общество. Нито веднъж никъде не видях нито едно попче, нито по някакъв начин се усеща тази путинова православна диктатура, с която ни плашат – ами че в страните-членки на ЕС и НАТО от Източна Европа от пръв поглед се вижда много по-сериозна християнска активност. (Разбира се, веднага правя уговорката, че, все пак, това не е Русия – със самата Русия сега няма как да сравнявам, понеже не се натискам там където съм нежелан, а от Русия ми искат виза, не съм така добре дошъл, както в Приднестровието.) Църквите са отлично обгрижвани, но религията си стои в тях, не се вре наляво-надясно.

Както казах, ще продължа с хвалбите, сега малко минуси:

1. На всяка крачка се чувства известната изолираност на републиката;

2. Нямам спомен да съм виждал по-мръсна река от Днестър – разбира се, с две уговорки – че може така да се е случило за момента и че точно вината на местните е най-малка в случая – но фактът си остава (и той не беше пречка да има плажуващи);

3. Цените на хранителните продукти са като у нас (очевидни изключения – хляб, високоалкохолни напитки, рибата, млякото и млечните продукти, които са видимо по-евтини) и при по-ниските доходи на хората немалко от тях са принудени доста добре да си правят сметката (като отчетем и колко малко от нехранителните стоки е в състояние да произвежда такава малка държава);

4. Ако не сте наясно с особеностите на руския национален транспорт и не знаете нито един от трите официални езика – ще ви е много трудно до невъзможно да се ориентирате и да се придвижвате нормално (липсват дори най-елементарни неща – като табели с номерата на маршрутите по спирките);

5. Единственото обществено място с нормален безплатен Интернет, на което попаднах, беше автогарата на Тираспол (което е всъщност бившата жп-гара) – поразително е сравнението с Кишинъу, където на всеки две крачки можеш да гепиш сигнал отнякъде;

6. Липсват характерните за Балканите заведения тип „кръчма“ (толкова нормални иначе за Република Молдова) – и в това отношение осеземо се чувства съветското наследство;

7. Цените по музеите са по-високи за чужденци (както едно време беше у нас) – не е кой знае какво, но е неприятно;

8. Зелените площи са добре поддържани само около официални институции, църкви, и пр. и доста по-рядко – пред домовете и фирмите – с тези широки тротари с много зеленина по тях и така е приятно, но направо би станало приказка, ако всичко това се и поддържа от живеещите и работещите както трябва.

Само такива недостатъци успях да си изсмуча от пръстите

Имате ли възможност – заминавайте! – тамън по-младите да придобият някаква представа за съветския начин на живот.

Покрай сегашните истерии около въвеждането на еврото (от които оставам с впечатление, че обмяната на пари е бахти гигантския проблем за други хора), някои биха посочили като недостатък специфичната валута, с която не можете да се сдобиете законно извън територията на страната, но според мен това не е недостатък, понеже обменни бюра има колкото искаш и работят без почивен ден. Най-добре да си носите евро, а ми направи впечатление големият марж спрямо молдовската лея (0.92 купува, 1.00 продава). Не можете и законно да продадете извън страната останали неизползвани приднестровки рубли, но и това не е проблем за мен, понеже така или иначе обикновено не връщам останала ми местна валута с идеята, че пак може да отида там (а в Приднестровската република определено пак ще се ходи!

Което пък ме подсеща колко чудесно би било всички конфликти в региона да останат в миналото и пролятата през 1992-ра кръв от защитниците на младата република да остане последният подобен спомен. Болката за преживяното я има и у двете страни в конфликта. Но общото помежду им е повече и нямам съмнение, че за тези хора най-доброто предстои.