В политическия живот на всяка демократична държава различията между партиите и техните водачи са естествен и дори необходим елемент. Идеологическото многообразие, състезанието на идеи и сблъсъкът на визии са сърцевината на демократичния процес. НО…. Когато различията се превърнат в лични вражди, когато политиката отстъпи пред емоционални изблици, обиди и театрални нападки, тогава вече не става въпрос за различни виждания, а за дълбоко вредно и опасно явление. Именно такъв случай наблюдаваме днес в публичната конфронтация между Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов – двама лидери, ръководещи партии, които макар и с нюанси, претендират за общ идеологически периметър и една и съща таргет група избиратели.
Този конфликт, разиграващ се в реално време пред очите на цялото общество, излиза далеч извън рамките на политическата логика. Той се води не с аргументи и програми, а чрез взаимни обвинения в предателство, лични нападки, компроматни видеа и публични демонстрации на презрение. Всичко това се разгръща в социалните мрежи, в медийните студия, на протести и в кулоарите на институциите. По този начин се променя самото естество на политическото говорене – то губи своята съдържателност, превръща се в махленска свада, в пърформанс, който има за цел не да убеди, а да унижи.
Прякото последствие от подобен тип конфликт е ерозията на политическия дебат. Вместо гражданите да се ориентират по идеологическа принадлежност, по аргументация и програма, те биват въвлечени в емоционален водовъртеж, в който се налага да заемат страна не на база ценности, а на лични симпатии и антипатии. Така политиката се редуцира до зрелище, а обществената мисъл се подменя с таблоиден интерес към кой какво казал. Това е първият голям риск – подмяната на съдържанието с шум. А когато шумът доминира, решенията се вземат неразумно, под натиск и често в интерес на манипулиращите процеса, а не в полза на гражданите.
На следващо място, личните конфликти между двама лидери с претенции към патриотичен вот компрометират самата идея за патриотизъм. Когато водачи на такива партии се нападат грубо, използват исторически символи като оръжие в спора си, взаимно си приписват злоумишленост или измяна, това неизбежно води до девалвация на понятия като „народ“, „държавност“, „чест“, „кауза“. В съзнанието на гражданите започва да се оформя убеждението, че патриотизмът е просто театрална маска, зад която се крият лични амбиции, бизнес интереси или борба за власт. Това е особено вредно в държава като България, където националното самочувствие и общественото доверие в институциите са подложени на постоянна ерозия.
Третото измерение на тази вреда е пряко свързано с доверието в демократичните механизми и лидерството изобщо. Един от най-сериозните проблеми на българската политика през последните десетилетия е именно недоверието в политическата класа. Показателите за одобрение на институциите са хронично ниски, а избирателната активност – тревожно падаща. В тази ситуация, когато и малкото нови лица, появили се на сцената с претенции за алтернатива, започнат да се държат като участници в лична вендета, надеждата за промяна угасва още в зародиш. Обществото започва да гледа на всеки нов проект със скептицизъм, да търси предварително задкулисие, да подозира всяка кауза като средство за лично израстване или финансова изгода.
Гражданската апатия и политическата демобилизация са естествено следствие от подобни разочарования. Особено сред младите хора, които по природа търсят автентичност и лидерство с кауза. Когато не виждат това в публичното пространство, те просто се отдръпват. Резултатът е още по-ниска избирателна активност, отслабена гражданска ангажираност и засилване на обществената фрагментация. Това е почва, върху която поникват крайни, популистки, деструктивни послания – не защото хората вярват в тях, а защото нямат доверие в никого другиго.
Не по-малко притеснително е въздействието на личните конфликти върху самите институции. Когато подобни спорове се пренасят в парламента, в медиите, в законодателните процеси, те блокират конструктивната работа. Комисии се използват за разчистване на лични сметки, законопроекти се атакуват не заради съдържанието им, а защото са предложени от другия лагер. Създава се атмосфера на постоянна враждебност, в която дори добри предложения не могат да намерят път към приемане. Това е пагубно за функционирането на държавата, защото политиката се свежда до кой кого мрази, а не до кой какво предлага. В такава атмосфера не се раждат реформи – раждат се блокажи, интриги и недоверие.
Особено вредна е една друга дългосрочната последица – промяната в самата политическа култура. Когато личната омраза започне да се приема за нормална, когато обидата стане основен инструмент за дебат, това се предава като модел към следващите поколения. Така се възпитава цинично отношение към политиката, в което няма място за идеализъм, за аргументи, за визия. Единствено печели този, който крещи най-силно или обижда най-директно. Тогава вече не говорим за криза на партиите, а за дълбока деградация на демократичната тъкан.
Такъв тип показно, рисково поведение между лидерите и към несъгласните с тях не остава ограничено само до техните лични конфликти, а постепенно се пренася сред привържениците и симпатизантите им, превръщайки се в пример за подражание. Когато има наличен култ към личността и когато твърдите партийни ядра безкритично ръкопляскат на всяка демонстрация на агресия, високомерие или вербално насилие от страна на своя вожд, те не просто го оправдават — те започват да го възпроизвеждат. С времето това формира траен модел на поведение, приет за нормален и дори за силов и успешен. Партиите идват и си отиват, но оставеното културно наследство на махленски тон, личностни обиди и злобна агресивност остава да циркулира в обществото като устойчив динамичен стереотип и начин на общуване. Така политическата култура ерозира не само в парламента, а и в ежедневието на хората.
На фона на всичко това, конфликтът между Костадинов и Михайлов – независимо кой как го интерпретира – не може и не бива да бъде разглеждан като лична вражда. Това е симптом на по-широка болест в политическата система – ерозия на съдържанието, превъзходство на егото над мисията, желание за сцена вместо воля за промяна. Проблемът не е в това, че двама души не се харесват. Проблемът е, че публичното пространство им позволява и дори ги насърчава да използват националната трибуна за да изнасят спектакъл, който няма нищо общо с отговорното управление на държавата и успешната законодателна дейност.
Не на последно място, важно е да се отбележи, че политическата и обществена култура не са даденост. Те се изграждат и поддържат или се разрушават. Когато липсва ясна граница между личното и публичното, когато се поощряват обидите и агресията, когато политическият лидер не демонстрира висота, а се приравнява до най-обикновен провокатор и махленец, гражданите също губят ориентир. Резултатът е цинично общество, неспособно да разпознава добронамереното от вредното, компетентното от кресливото, автентичното от изкуственото. В този вакуум се ражда най-голямата заплаха – безразличието.
Затова подобни конфликти не трябва да се приемат като обикновено шоу. Те трябва да се назовават, анализират и осъждат – не заради отделните участници в тях, а заради бъдещето на политическия разговор в България. Когато политиците се държат като махленски клюкари, те дискредитират не само себе си. Те дискредитират политиката като такава. И от това губим всички.
