„Многострадалната Геновева“ е немска драма по средновековна легенда. Авторството се отнася към Лудвиг Тик (1773-1853) В България почти всеки самодеен театър по време на Възраждането прохожда с постановка на тази пиеса. Не останаха много интелигентни хора, които могат да се похвалят, че са чели „Под игото“ изцяло, а не чрез откъси в христоматиите. Малкото, които са чели, обаче ще си спомнят постановката на тази пиеса описана там. И между другото, както и за съжаление, за поколенията след едни определени цифрички в ЕГН-то е необходимо да уведомим, че „Под игото“ е първият български роман и негов автор е патриархът на българската литература Иван Вазов.
А сега по същество! В българския политически театър, особено в последните години, една роля все по-често се разиграва с направо истерична страст и на моменти с комична неуместност – ролята на „многострадалната Геновева“. Не става дума за класическа литературна героиня, а за политическата поза на самообявилия се мъченик, гонен от злата държава, подтискан от медиите, пренебрегван от институциите и „мачкан“ от враговете на истината. Партиите, които се крият зад тази роля, обикновено имат едно общо нещо: не могат да се отличат със сериозна експертиза, работещи политики или дори с минимална парламентарна култура. Но пък за сметка на това могат да вдигат шум. Много шум!
Синдромът се появява най-често при формации с нисък и намаляващ политически потенциал, които вместо да предлагат решения, използват ролята на жертвата, като инструмент за легитимация пред обществото и за завоюване на избиратели. Когато нямаш нито законопроекти излизащи от личните компетенции на партията, нито работеща визия за управление, нито екип с елементарна законотворческа грамотност, ти остава да обясняваш, че причината за политическата ти несъстоятелност е някакъв велик заговор срещу теб. Властта била в паника от вас, институциите се опитвали да ви спрат, истината ви била опасна.
Това съзнателно изграждане на образа на жертва не е просто защитен механизъм. То е тактическо решение – форма на шумен и агресивен абордаж, насочен не толкова към опонента, колкото към публиката. Идеята е проста: щом властта ме мрази, значи аз съм значим. Щом ме гонят, значи съм опасен за системата. ДА, ама НЕ! Истината е далеч по-прозаична – системата просто не те забелязва. Не защото си неудобен, а защото си неадекватен.
И тук не става дума за малките партии по принцип. Политическата история познава десетки примери на малки, но вдъхновяващи политически формации, които са променяли дневния ред с разум, аргументи, последователност и морален авторитет. Става дума за онези, които вместо да градят стратегия, си лепят етикета на „неудобни за властта“, за да компенсират липсата на съдържание. Те не искат реална власт, нито да носят отговорност за управлението – искат сцена, внимание, буйни аплодисменти и много медиен шум. Колкото по-истерично, толкова по-добре. Тук няма място за законодателен труд – има място за псевдоразобличения, емоционални монолози и щедро жонглиране с думата „мафия“.
Така се ражда парадоксът: политическата незначителност се превръща в стратегически актив. Колкото по-неуспешен си, толкова по-лесно е да се представиш за преследван и гонен. Колкото по-некомпетентен е екипът ти, толкова по-шумно трябва да заявяваш, че те спират, защото се страхуват от теб. А когато някой те упрекне, че не внасяш нищо конструктивно и често се излагаш в комисии винаги можеш да започнеш да се вайкаш: „Системата ни изолира. Те не ни дават!“
И ако това се случваше само в социалните мрежи, щеше да е просто поредната буря в чаша вода. Но когато този синдром се пренася в парламента, в обществените дебати и дори понякога ( не дай, боже!) в международните отношения, той става опасен. Опасен, защото девалвира значението на истинските сигнали за репресия. Износва моралния авторитет на термина „политическо преследване“. Подменя реалната борба с корупцията с евтина мелодрама. И в крайна сметка – създава цинична публика, която започва да не вярва на никого. Проблемът е, че политиката не е сцена за съжаление, а поле за отговорност. А който не носи такава, остава завинаги в подножието на значимостта – колкото и да крещи, че го гонят.
Но има и нещо по-дълбоко тревожно от шумния цирк. Поведението на „многострадалните Геновеви“ не е просто досадно – то е морално разрушително. Защото в него отсъства всякаква отговорност към обществото. Да се представяш за гонен и преследван, когато всъщност си просто некомпетентен, е форма на манипулация. А когато тази манипулация се повтаря достатъчно дълго и достатъчно шумно, започва да променя самата представа на хората за това как изглежда истинската борба за кауза. Истинските преследвани политици, журналисти, общественици остават в сянка, обезценени от фалшивите крясъци на самоназначилите се мъченици.
Така се подменят приоритетите на обществото. Вместо да се търси компетентност, работа и резултати, вниманието се насочва към кресливите образи. Зрелището измества съдържанието. Интригата побеждава аргумента. А гласоподавателите, дезориентирани от непрекъснатите опити да бъдат разчувствани вместо информирани, губят способността да различават стойностното от фалшивото. В една такава среда не просто политиката деградира – самата демокрация започва да се разлага, защото престава да се гради върху отговорността и доверието. Започва да се гради върху емоционалния шантаж.
БИЗНЕСЪТ В ПОЛИТИКАТА – ЧАСТ I. КАК ПОЛИТИКАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В СТОКА, А ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ В БИЗНЕС?
БИЗНЕСЪТ В ПОЛИТИКАТА – ЧАСТ II. КАК ПОЛИТИКАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В СТОКА, А ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ В БИЗНЕС?
БИЗНЕСЪТ В ПОЛИТИКАТА ЧАСТ III – ПРЕЗИДЕНТСКИ МАРКЕТИНГ ООД
