Селяндурията не е местоживеене или месторождение. Тя е състояние на духа, интелекта и мирогледа на един човек. Онова място в неговата същност, което му дава разбирането, взаимодействието и погледа към света. Селяндур може да си и роден в центъра, на която и да е столица. Селяндурията не е география. Тя не се измерва с километри от столицата, нито се определя от това дали си роден в малко село или в центъра на голям град. Това е вътрешна нагласа – за това как виждаш света, как определяш своето място в него, как взаимодействаш с неговите проявления, как използваш властта (ако случайно се добереш до нея). Най-обикновен селтак можеш да бъдеш и роден и живеещ, в която и да е световна столица или когато паркираш скъпия си автомобил в нейния център и гледаш на околните като на статисти в твой собствен филм. Селяндур можеш да бъдеш и когато с костюм за хиляди евро говориш така, че думите ти демонстрират примитивизъм и невежество, защото духът не се облича с маркови дрешки, а се възпитава с култура, ценности и способност да отделиш зърното от плявата.
Провинциалщината в политиката е най-тежката форма на тази вътрешна бедност. Тя няма общо с местоживеене или социален произход – идва от липсата на знание, от ограничен хоризонт и от интелектуалните дефицити. А когато всичко това е съпроводено с напълно неоснователно високомерие, нещата стават съвсем трагични. Политиката е изкуство и наука, в която се събират история, икономика, право, дипломация, история на дипломацията, на човешката култура и събития случвали се много преди ти да решиш, че ставаш за политик. Но когато в парламента или в министерските кресла влязат хора, които не са отворили книга, освен тези обслужващи личния им интерес и зависимости, тогава държавата се превръща в заложник на провинциалната им гледна точка. А тя е винаги плитка, винаги примитивна, винаги насочена към бързото „тук и сега“, без мисъл за бъдещето. Без интелектуален капацитет това бъдеще да бъде формулирано.
Истинската политическа провинция е там, където се смята, че държавата е лична фирма, а гражданите са обслужващ персонал. Тя е в нагласата, че властта е трофей, а не отговорност. Провинциалният политик не може да води външна политика, защото няма поглед отвъд собственото си огледало. Той не може да управлява икономика, защото разбира само от това как да напълни джобовете си. Не може да води диалог със света, защото няма език за това – нито буквален, нито метафоричен. Провинциалщината винаги издава бедност на духа, каквото и богатство да носи човек в банковата си сметка.
Това е не просто личен проблем, а обществена болест. Когато политиката се води от провинциални умове, държавата затъва. Решенията стават повърхностни, непрофесионални, често продиктувани от чужди интереси, защото липсва дълбоко разбиране на процесите. Народът плаща цената – с по-нисък стандарт, с неработещи институции, с липса на перспектива за младите хора. Провинциалщината във властта убива мечтите на цяло общество, защото заменя големите цели с малки сметки, а държавническото мислене – с дребнави страсти и решения.
Най-страшното е, че тази духовна провинция е заразна. Когато хората виждат, че некадърни и необразовани политици се възкачват на върха и живеят охолно, започват да вярват, че няма смисъл от усилия, знания, честност. И обществото започва да копира „успешния модел“ на простотията. Това разяжда бъдещето по-бавно от война, но за сметка на това по-сигурно. Държава, управлявана от провинциални умове, е като кораб без компас – върти се в кръг, докато не удари в скалите.
Провинциалщината не е въпрос на място, а на сбор от качества. И докато в политиката навлизат хора с тесногръдие, политическо невежество и духовна бедност, България ще бъде държана в капан – капан, от който може да излезе само ако обществото започне да търси и изисква не „свои хора“, а хора с ум, знание и култура. Защото държавата е огледало на тези, които навлизат в нейното управление и институции.
Историята ни учи, че когато провинциалщината и тесногръдието се настанят във властта, последствията за народите са тежки. Николае Чаушеску превърна Румъния в една от най-бедните и изолирани държави в Европа, защото гледаше на управлението като на личен култ. Подобен пример е Садам Хюсеин в Ирак – лидер, който имаше всички ресурси да изгради силна държава, но провинциалното му мислене за власт като за инструмент за лична сила и страх доведе до войни, разруха и страдание за народа му. А в по-далечното минало можем да си припомним и императорите на Късната Римска империя, които, потънали в лични удоволствия и интриги, оставиха държавата без визия и армията без морал – и така една велика цивилизация се разпадна отвътре.
Българската история също познава много примери за това как провинциалното мислене във властта може да тласне държавата към катастрофа. Достатъчно е да си припомним безразсъдното въвличане на България в двете световни войни – решения, взети не с държавническа визия, а под натиск на лични и партийни амбиции, без разбиране за мащаба на световните процеси и без знания за силите, които ги движат. Резултатът беше национални катастрофи, загуба на територии, хиляди жертви и пълно объркване живота на няколко поколения. Тези грешки не бяха плод на география, а на липса на политическа култура и хоризонт у управляващите. Грешки, цената на които, България плаща и до днес.
