Историята на българските протести срещу Борисов и Пеевски е като безкрайна театрална пиеса. Сцената е една и съща – улиците на София и големите градове. Декорите са познати – знамена, плакати, свирки и мегафони. Главните актьори – Бойко Борисов и Делян Пеевски – винаги заемат централното място под светлината на прожекторите. А сега, когато вече тринайсет години сцената е разтърсвана от „КОЙ?“, от „оставка“ и от стотици скандирания изведнъж извадена от нищото нахлува една партия и казва: „Ето, ние измислихме протестите!“.
Още през 2009 година, когато Борисов за пръв път се възкачи на премиерския трон (буквално), хората започнаха да усещат, че това управление ще е като стар сериал, който няма край. Има само нови сезони. Първият истински трус дойде през зимата на 2013 година, когато сметките за ток и парно извадиха народа на улицата. В Пловдив, Варна, София и други градове хората блокираха кръстовища, горяха сметки и скандираха „Мафия!“. Протестите бяха толкова бурни, че Борисов подаде оставка. ДА – народът го свали. Не една партия, която все още я няма, дори в проект. За съжаление радостта продължи малко. Борисов е като онези сапунени герои, които винаги се връщат с още по-дълъг сюжет.
Протестите срещу високите сметки за ток през зимата на 2013 година останаха в историята като едни от най-масовите социални бунтове в новата българска демокрация. Хората буквално излязоха на улицата с фактурите си в ръка – не като лозунг, а като смъртна присъда за бюджета на всяко домакинство. Бунтът започна като местни шествия, но за броени дни прерасна в национална вълна. На преден план излязоха граждански организации и неформални лидери, които говореха на прост език: „Токът ни убива, сметките са непоносими, държавата е заложник на монополите.“
Тогавашното правителство на Борисов усети, че положението излиза извън контрол – и в типичния си стил избяга от сцената, хвърляйки оставка. Не защото му дремеше за хората, а защото усети, че гневът може да помете не само министрите, а и собствената му властова машина. Парадоксът е, че докато хиляди хора крещяха по улиците „мафия“, голяма част от медийния поток се опитваше да представи протеста като хаотичен изблик на „лумпени“. В действителност това беше моментът, когато улицата за пръв път ясно заяви, че няма да търпи монополите и корупцията, зад които прозираха същите стари лица. И тогава тази партия я нямаше. Нямаше, дори и „величествен“ проект за нея.
Най-яркият символ на тези протести остана трагичната саможертва на няколко души, които се самозапалиха от отчаяние – крайно действие, което потресе Европа и показа докъде може да стигне социалната безнадеждност в България. Енергийният бунт не беше просто битка за сметките, а част от голямата битка за достойнство, която отново свързваше Борисов и Пеевски с мрежата от олигарси, приватизирали държавата.
Лятото на същата година ни подари едно от най-емблематичните „КОЙ?“ – въпросът, който обиколи света. Делян Пеевски беше назначен за шеф на ДАНС. Човекът, известен с медийната си империя и символ на задкулисието, стана лице на националната сигурност. Улиците на София избухнаха – #DANSwithme, хиляди вечер след вечер. Лозунгите бяха простички: „Мафия вън“, „КОЙ?“, „Не на олигархията“. И нека бъдем честни – това беше истинският момент, в който Пеевски стана емблема на всичко гнило. Тогавашните протести не свалиха властта веднага, но оставиха траен белег и показаха, че гражданите могат да държат улицата живо пространство. Делян Пеевски беше отстранен от ДАНС.
Следваха години на затишие, в които протестите избухваха тук-там. Хората излизаха срещу корупция, срещу монополи, срещу съдебната система. Всеки път „главните герои“ бяха същите. Народът играеше епизодични роли, но Борисов и Пеевски не слизаха от сцената.
И дойде 2018 г. – майките на деца с увреждания излязоха с черни тениски „Системата ни убива“. Месеци наред стояха пред парламента. Борисов се опита да ги омаловажи, а Валери Симеонов ги нарече „кресливи жени“. Тогава паднаха и глави. Майките свалиха вицепремиера Симеонов от поста му, Законът за личната помощ (ЗЛП) беше приет, въпреки нежеланието на управляващите. Това беше един от най-смислените протести – не за абстрактно „КОЙ“, а за конкретни права и живот. И с напълно конкретни успешни резултати. Един закон и една реално паднала политическа глава бяха живото доказателство, че не се иска много. Само чисти ръце, отдаденост, упоритост и всеотдайност.
Между протестиращите родители липсваше един баща на дете с увреждане. Никой не знаеше и не чу за него нищо тогава. Явно е смятал, че парите решават всички проблеми и щом ги има не е необходимо да се бори за останалите, за техните нужди и право на живот. За това към днешна дата силно учудват сегашните му борбени напъни и са напълно логични съмненията за тяхната добронамереност и искреност.
Също през септември 2018 г. живеещият в Лондон Емил Русанов — издател на сайта „Будилник“ — заедно с Росен Миленов и Светослав Козлуджов организираха протест пред Народното събрание под мотото „Оставка, съд и смяна на системата“. Основните искания бяха оставка на правителството на Борисов, избори с пряк избор на личности, референдуми като инструмент за надзор, права за референдумите по швейцарски модел, както и възможност за отзоваване на избрани длъжности – министър-председател, главен прокурор, кметове и др.
През 2020 година с огромна сила избухна обществена енергия. И пак – „оставка“, и пак площади, и пак надежди … Протестите продължиха месеци. Обединиха политически и граждански субекти. Събраха в един юмрук политическото и социално недоволство. Площадите избухнаха, хиляди скандираха срещу Борисов, Пеевски, Кошлуков и Гешев. Народът отново повярва, че може да промени нещо. Накрая …. нищо трайно и решаващо. Борисов си отиде, после пак се върна, после пак изчезна, а Пеевски винаги намира начин да изплува и организира задкулисието. А онези, които яхнаха и използваха народното недоволство извършаха съответните трансакции. Едни „ъпгрейднаха“ банковите си сметки, а други осигуриха ресурса за това.
Антикорупционните организации в България – било то шумните акции на БОЕЦ, разкритията на Бърд, аналитичните доклади и разследвания на Антикорупционния фонд или тихата, но последователна работа на „БЪЛГАРСКА ЛЕГИЯ АНТИМАФИЯ“ – се превърнаха в онзи упорит граждански коректив, който властта никога не е искала, но винаги е била принудена да търпи. Те са очите и гласът, които години наред документират, изобличават и натискат там, където институциите отказват да пипат. Понякога успяват да предизвикат проверки, друг път – само да съхранят паметта за беззаконието, но и това е битка: защото без тях корупцията щеше да остане неоспорваната официална версия на властите. Тази дейност е за професионалисти и опитни кадри. Там няма място за измислени „журналисти“, събрани от кол, въже и случайни спирки на влака и автобуса.
И 2025 г. година! Вече имаме протести за всичко – срещу еврото, срещу Конституцията, за и против религиозното обучение. Във всеки от тях неизменно се появява името на Пеевски – този човек е като талисман на корупцията. В София през март отново чухме „КОЙ блокира Конституцията?“. На плакати – неговото лице, в скандиранията – неговото име.
И горе-долу по това време, плюс-минус няколко месеца, максимум година на сцената излиза някакво „Величие“. Партията, която твърди, че само тя се е сетила да се бори срещу Борисов и Пеевски. Че преди тях нищо не е било. Че те са пионерите, спасителите, първооткривателите на протестите и съпротивата срещу Борисов и Пеевски. Само че има една подробност – този протести не са от вчера. Те са от 2013, от 2018, от 2020, от 2025. Той е от хиляди хора, които вечер след вечер викаха „оставка“, от майки, които стояха на жълтите павета дни и нощи, от студенти, които окупираха аудитории, от граждани, които блокираха кръстовища, гранични пунктове, проходи и магистрали. И изведнъж идват „ТЕ“ – като онзи съсед, който влиза в края на купона, бърше калните си обувки в килима и казва: „Ей, добре че дойдох, че без мен нямаше да има празник“.
Политическото невежество и пълното незнание, особено когато са тотални и непоправими не са нещо, с което трябва да се парадира. Не за друго. Просто стават много явни и видими. С малко по-малко глупав и празен пропаганден шум МОЖЕ БИ не биха били толкова явни.
