Във всички квартали хората вече много добре знаят какво означава думата „локали“. Не са научили за тях от телевизията или от криминалните хроники, а от собствените си улици и от кварталните групи в социалните мрежи, които периодично се пълнят с разкази за нападения, заплахи, тормоз и вандалски прояви. Хората подават сигнали, викат полиция, полицията идва и предприема действия, а след известно време се появява следващият разказ за подобен случай. И постепенно у хората се натрупва усещането, че нещо в системата не работи.
Най-лесното обяснение е да кажем, че полицията не си върши работата. Само че действителността е по-сложна. Полицаят не пише законите и не определя наказанията. Той работи с правомощията и инструментите, които държавата му е дала. Може да установи извършител, да го задържи при предвидените от закона условия, да събере доказателства и да предаде случая нататък, но оттам започва действието на цялата останала система. Ако законодателната рамка не дава достатъчно ефективен отговор на определен вид престъпност, увеличаването на броя на полицейските патрули само по себе си няма да реши проблема.
А проблем определено има. Официалните данни на Националния статистически институт показват, че през 2025 г. на отчет в детските педагогически стаи са водени 7 892 малолетни и непълнолетни за извършени противообществени прояви и престъпления. От тях 6 313 са непълнолетни на възраст между 14 и 17 години. През същата година са отчетени 935 прояви на насилие и агресия, 497 прояви на непристойно или хулиганско поведение на обществено място, 460 случая на обиди и закани и 361 прояви на тормоз. Извършените престъпления от лица, водени на отчет в детските педагогически стаи, са 4 741. Това са официални числа и зад тях стоят реални хора, реални извършители и реални жертви.
През 2025 г. проблемът с т.нар. локали придоби такава публичност, че МВР и прокуратурата предприеха координирани действия. По данни на СДВР само през първите месеци на годината в София бяха отчетени десетки случаи на нападения, свързвани с подобни младежки групи, а профилът им беше определен предимно като момчета между 14 и 18 години. Тогавашният вътрешен министър Даниел Митов публично заяви пред Народното събрание, че на МВР са необходими по-адекватни законодателни инструменти за противодействие на т.нар. локали и на детската престъпност.
Именно тук започва трудният разговор. Категорично вярно е, че държавата трябва да защитава децата, и то много по-сериозно, отколкото понякога го прави сега. Когато възрастен унижава, тормози, малтретира, насилва или застрашава дете, законът трябва да бъде изключително строг към него. Детето е по-слабата страна. То няма житейския опит, физическата сила, независимостта и възможностите на възрастния да се защити. Затова специалната му закрила не е привилегия, а задължение на държавата.
Но съществува и другата страна на този въпрос, за която трябва да можем да говорим без страх, че самото поставяне на проблема ще бъде обявено за посегателство срещу правата на децата. Какво става, когато детето не е жертвата, а извършителят? Как трябва да реагира държавата, когато 16 или 17 годишен младеж извърши тежко умишлено престъпление, като напълно разбира какво върши и какви могат да бъдат последствията? И какво правим, когато неговата жертва също е дете? И даже възрастен!
Действащият български Наказателен кодекс не приема, че всички лица под 18 години са наказателно неотговорни. Непълнолетният, който е навършил 14 години, може да носи наказателна отговорност, ако при извършване на деянието е могъл да разбира свойството и значението му и да ръководи постъпките си. За непълнолетните обаче съществува специален режим и предвидените за пълнолетните наказания се редуцират. Законът изрично поставя на преден план целта непълнолетният да бъде превъзпитан и подготвен за общественополезен труд.
Това е действащият закон и той трябва да бъде представян точно. Напоследък обаче се налага друга теза: този закон трябва да бъде променен така, че при строго определени особено тежки умишлени престъпления съдът да има възможност да реши, че конкретен непълнолетен трябва да понесе наказателна отговорност като възрастен. Не автоматично, не за всяко престъпление и не за всеки непълнолетен, а като изключителна възможност при изключително тежки случаи.
Разликата е огромна. Едно е 14-годишно дете да бъде подведено от по-големи да участва в кражба. Съвсем друго е почти 18-годишен младеж предварително да избере жертвата си, да се въоръжи, да планира нападение и съзнателно да извърши тежко насилие. Не смятам, че е разумно тези толкова различни житейски ситуации да бъдат разглеждани през един и същ автоматичен принцип единствено защото и двамата извършители все още не са навършили осемнадесет години.
През май 2025 г. например прокуратурата привлича като обвиняеми две непълнолетни момчета на 14 и 16 години за нападение над мъж в София. Според публично съобщената информация двамата го ритали в областта на лицето и му причинили счупване на челюстта. През юни 2026 г. столичната полиция съобщи за друг случай, при който две непълнолетни момчета били нападнати в парк от други двама непълнолетни, заплашени с нож и ограбени. Извършителите били установени и привлечени като обвиняеми за грабеж в съучастие. Подобни случаи поставят съвсем реалния въпрос докъде трябва да се простира специалното третиране, основано на възрастта, когато става дума за съзнателно тежко насилие.
Ако някога бъде въведена възможност непълнолетен да бъде съден като възрастен, тя трябва да бъде обградена с много сериозни гаранции. Съдът би трябвало да изследва не само календарната възраст, но и зрелостта на извършителя, способността му напълно да разбира характера и последиците от действията си, предварителната подготовка, начина на извършване на престъплението, използването на оръжие, проявената жестокост, поведението след деянието, предишни прояви, както и дали детето не е било принудено, манипулирано или използвано от възрастни. Едва след такава индивидуална оценка и при ясно определен от закона кръг от най-тежки престъпления съдът би могъл да реши дали специалният режим за непълнолетни е справедлив в конкретния случай.
Това не е призив да изпращаме масово деца в затворите. Напротив! При огромна част от детските противообществени прояви превенцията, семейната среда, образованието, психологическата помощ, социалната работа и възпитателните мерки са много по-смислени от тежкото наказание. Дете, извършило сравнително леко нарушение, не трябва да бъде превръщано в престъпник от самата държава. Но също толкова погрешно е да се преструваме, че между леката противообществена проява и предварително обмисленото тежко насилие няма фундаментална разлика.
Тук се появява и друг, много по-сложен проблем. Децата могат да бъдат използвани от възрастни престъпници именно защото са непълнолетни. Националната комисия за борба с трафика на хора посочва използването на деца за просия, джебчийство и други незаконни дейности сред формите на експлоатация. В европейската правна рамка експлоатацията за престъпни дейности включва използването на човек за джебчийство, кражби от магазини, трафик на наркотици и други наказуеми дейности, които носят финансова облага.
Това създава ситуация, при която едно дете може едновременно да бъде извършител на престъпление и жертва на възрастен престъпник. То може да пренася наркотика, но някой възрастен да му го е дал. Може да извършва кражби, но друг да прибира откраднатото. Може да проси и вечер да предава парите на човек, който го контролира. Може да бъде изпратено да извърши определено престъпление именно защото организаторът знае, че наказателноправното положение на непълнолетния е различно от неговото.
В такива случаи тежестта на държавата трябва да се насочи най-вече към възрастния организатор. Ако някой съзнателно използва дете като инструмент за извършване на престъпления, той не само нарушава закона, но и съзнателно въвлича непълнолетен в престъпна среда и може да определя целия му бъдещ живот. Точно тук защитата на детето и строгата наказателна политика не си противоречат. Те вървят в една и съща посока.
Но тази ситуация не бива да се смесва с друга – когато един 16 или 17 годишен извършва тежко престъпление по собствена воля, разбира напълно какво прави и не е използван или принуждаван от възрастен. Именно затова е необходима индивидуалната преценка на съда. Законът трябва да умее да различава детето, което е било употребено от престъпници, от непълнолетния, който сам съзнателно е избрал тежкото насилие.
Има и още един аспект, който не бива да бъде подценяван. Не е необходимо един 16-годишен младеж да е чел Наказателния кодекс, за да придобие усещане за безнаказаност. Младите хора обменят информация помежду си. Те знаят кой е бил задържан, кой се е върнал, какво се е случило след поредното нападение и дали последствията са били сериозни. А когато става дума за групи, това усещане може да се усилва, защото поведението вече не се определя само от отделния човек, а и от необходимостта той да доказва мястото си сред останалите.
Това е една от причините младежкото групово насилие да бъде особено опасно. В групата един подтиква другия, страхът от отхвърляне намалява личните задръжки, а насилието може да се превърне в начин за доказване. Ако към това се добави убеждението, че последствията няма да бъдат особено тежки, получаваме среда, в която превенцията започва да губи силата си.
Наказанието, разбира се, не може да бъде единственият отговор. Нито една държава не е решила младежката престъпност само със затвори. Причините трябва да се търсят и в семейството, училището, социалната среда, наркотиците, агресивните модели на поведение, липсата на авторитети и много други фактори. Но от това не следва, че наказанието е без значение. Законът трябва едновременно да дава възможност за поправяне на извършителя, да защитава обществото и да показва достатъчно ясно къде се намира границата, която не може да бъде преминавана без тежки последствия.
Защото когато гражданите многократно виждат агресия по улиците, подават сигнали и след това остават с впечатлението, че нищо съществено не се променя, се поражда нещо много по-опасно от самата престъпност. Идва недоверието в държавата. Първо човек започва да си казва, че няма смисъл да подава сигнал. След това започва да вярва, че извършителят така или иначе няма да понесе сериозна последица. А последната стъпка е убеждението, че след като държавата не може да го защити, трябва да се защитава сам.
Оттам до саморазправата разстоянието вече е опасно малко. Една от основните функции на държавата е именно да не допуска гражданите сами да раздават правосъдие, защото им гарантира, че полицията, прокуратурата и съдът ще го направят вместо тях по установените от закона правила. Когато доверието в тази гаранция изчезва, проблемът престава да бъде само криминален и се превръща в проблем на държавността.
Затова разговорът за наказателната отговорност на непълнолетните не трябва да се води нито истерично, нито сантиментално. Не трябва да избираме между две крайности – или да гледаме на всеки непълнолетен извършител единствено като на дете, което трябва да бъде превъзпитано, или да настояваме всички деца, извършили престъпление, да бъдат третирани като възрастни. Между тези две крайности има огромно пространство, в което законът може и трябва да прави разлика.
Държавата трябва да защитава децата безкомпромисно. Възрастният, който насилва или застрашава дете, трябва да срещне цялата строгост на закона. Трябва престъпникът, който използва непълнолетен за кражби, наркотици, просия или други престъпни дейности, да знае, че използването на дете няма да го предпази, а ще утежни положението му. Но със същата категоричност е необходимо, когато непълнолетен извърши изключително тежко умишлено престъпление и бъде доказано, че напълно е разбирал характера и последствията от действията си, българският съд трябва да разполага със законова възможност, след внимателна индивидуална преценка, да го съди като възрастен.
Днес българското законодателство не предвижда такава обща възможност. Именно това трябва да бъде променено. Не за всяко престъпление, не за всяко дете и никога автоматично, а като изключение за най-тежките случаи, при ясни законови критерии и след преценка на съда.
Защитата на детето и защитата на обществото не са противоположни ценности. Напротив! Държавата трябва да бъде способна едновременно да помогне на детето, което е попаднало в престъпна среда и може да бъде спасено, да преследва с цялата строгост възрастния, който използва деца за престъпления, и да защити жертвата от непълнолетния извършител на тежко насилие.
Хуманността не означава безнаказаност, както и строгостта не означава непременно жестокост. Справедливият закон е този, който умее да различава грешката от съзнателната жестокост, подведеното дете от извършителя, който прекрасно разбира какво върши, и възможността за поправяне от необходимостта обществото да бъде защитено.
Законът трябва да бъде щит за детето, когато то е жертва. Но при най-тежките, съзнателно и умишлено извършени престъпления възрастта не бива автоматично да се превръща в щит за извършителя. Именно затова в България трябва да започне сериозен разговор за промяна на закона и за възможността в строго определени изключителни случаи непълнолетният да бъде съден като възрастен.
