Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ) е международен договор, приет през 2006 г., който има за цел да насърчава, защитава и гарантира пълното и равноправно упражняване на всички човешки права и основни свободи от хората с увреждания, както и да утвърждава зачитането на тяхното достойнство. Тя подчертава необходимостта от промяна в обществените нагласи, като разглежда лицата с увреждания не като обекти на благотворителност или социална закрила, а като субекти с права, способни да вземат решения за собствения си живот и да бъдат активни членове на обществото.
Основните положения на Конвенцията включват принципи като недискриминация, пълно и ефективно участие и включване в обществото, равенство на възможностите, достъпност на средата и зачитане на различията. Тези принципи целят премахване на бариерите пред хората с увреждания и осигуряване на условия за тяхното пълноценно участие във всички аспекти на обществения живот.
България ратифицира Конвенцията със закон приет от 41-вото Народно събрание на 26 януари 2012 г. и обнародван в Държавен вестник брой 37 от 15 май 2012 г. След ратификацията като последно трябва да бъде подписан и факултативният протокол към нея, който в плана за действие е заложен за 2019 г. и с който вече окончателно България се задължава да спазва Конвенцията за правата на хората с увреждания. Т.е. това е трябвало да се случи по време на кабинетите на Борисов. От тогава са изминали вече цели 14 години. Факултативният протокол не е подписан и до днес. По този начин калинки от всякакъв ранг могат да се развяват на скъпи задгранични командировки, да изготвят напудрени регулярни доклади за дейности, които не са свършени и съществуват само на хартия, да се маскират на загрижени пред международните институции и да градят авторитет, на който нямат никакво право. Почти нищо от тези отчети не е вярно и само една най-обикновена разходка из столицата може да го докаже. В провинцията и малките градове и села е още по-лошо.
Факултативният протокол предоставя механизъм, чрез който лица или групи от хора могат да подават жалби до Комитета на ООН за правата на хората с увреждания при нарушаване на техните права и при положение, че не са получили защита на национално ниво. Без подписването на този протокол нито един български гражданин с увреждания или негов представител (организация или частно лице) не може да подаде такава жалба. Тук точно е скритата картинка. Хем сме ратифицирали Конвенцията и можем да опъваме паунски опашки за красота и реклама, хем, ама изобщо не сме задължени да я спазваме и хич не ни дреме за хората увреждания. По коридорите на властта още се помни изказването на един партиен лидер от мнозинството по онова време по отношение на този протокол – „Не ни трябва втори Страсбург“. И до днес положението е такова. Хем сме ратифицирали Конвенцията, хем не съвсем и никой не може с пръст да пипне държавата и управляващите за нейното неспазване.
Липсата на ратификация на Факултативния протокол ограничава възможностите на българските граждани с увреждания да търсят международна защита и надзор при нарушаване на техните права. Това води до липсата на напредък в прилагането на стандартите установени от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и към днешна дата липсата на този напредък е очевидна.
