През последните години все по-често до обществото достигат случаи на деца, унижавани, заплашвани, грубо третирани или физически малтретирани от възрастни, на които са поверени – в училища, детски градини, ясли и други институции за образование и грижа. Тук е необходимо едно важно уточнение. Няма достатъчно подробна публична национална статистика, която да ни позволи коректно да твърдим с колко точно са се увеличили случаите, извършени конкретно от учители, възпитатели или други служители. Има обаче достатъчно данни, че насилието над деца в България е сериозен проблем. Национално представително изследване на УНИЦЕФ установява, че 47% от децата са преживели някаква форма на насилие до навършването на 18 години, а училището е една от средите, в които то се среща най-често.
Насилието над дете невинаги започва с удар. То може да бъде крясък, унижение, обида, заплаха, наказване чрез страх, грубо дърпане, изолиране или системно внушаване на детето, че е глупаво, лошо, нежелано или виновно. Особено тревожно е, че в изследването на УНИЦЕФ част от анкетираните професионалисти, работещи с деца, приемат определени форми на физическо наказание и крещенето като допустими. Това показва, че проблемът не е само в отделните инциденти, а и в нагласи, останали от разбирането, че възрастният има право да налага дисциплина чрез страх и унижение.
Защо се случва това? Няма една причина. Учителската професия е тежка, натоварването е голямо, а работата с деца с поведенчески, емоционални или комуникативни затруднения изисква подготовка, търпение и постоянна подкрепа. Международното изследване TALIS 2024 на ОИСР показва, че 53% от българските учители в прогимназиалния етап определят поддържането на дисциплината като значителен източник на стрес, 51% посочват отговорността за резултатите на учениците, а 48% – отговорността за социалното и емоционалното им благополучие. Това обяснява част от натиска върху професията, но не оправдава насилието. Професионалното прегаряне може да обясни раздразнението на възрастния, но не му дава право да унижава дете. Недостигът на персонал може да направи работата непосилна, но не дава право да се удря или заплашва дете.
Има и по-дълбок проблем, за който трябва да говорим открито. Това е проблемът с качеството на подбора на бъдещите педагогически кадри. Не би било коректно да твърдим, че всички или дори повечето студенти по педагогика са млади хора, които не са успели да бъдат приети другаде. Такава национална статистика няма. Но в част от висшите училища достъпът до педагогически направления не е достатъчно селективен, а демографският спад и необходимостта от кадри допълнително намаляват конкуренцията. Законът допуска висшите училища при определени условия да приемат кандидат-студенти и без конкурсен изпит, въз основа на резултатите от държавните зрелостни изпити. Когато една професия, която поверява на човека живота, развитието и психиката на деца, не успява да привлича и да отсява достатъчно силно мотивирани и подходящи кандидати, проблемът рано или късно се пренася в училището. Именно затова в последните години за най-голямо съжаление започна да битува и твърдението, че онези, които влизат в педагогическите специалности са утайката на висшето образование.
Това не означава, че добрият учител непременно трябва да е бил отличник, нито че високата диплома гарантира човечност. Учителството изисква не само знания, а психологическа устойчивост, самоконтрол, емпатия, комуникативни способности и способност да се работи с деца, които понякога са изключително трудни. И най-вече разбирането, че при децата с увреждания учителят и образователното учреждение са длъжни да се приспособява към детето, а не обратното. Затова истинският въпрос е дали при подготовката и назначаването на педагогическите специалисти достатъчно добре проверяваме не само какво знаят, а и дали са подходящи да упражняват професия, която им дава огромна власт над деца. Недостигът на кадри не трябва да означава снижаване на критерия до „има диплома – значи става за учител“.
Към това се добавя и корпоративната защита вътре в институциите. Когато възникне сериозен проблем, понякога първата реакция е не „Какво се е случило с детето?“, а „Как ще се отрази това на училището?“. Следват омаловажаване, обяснения, че детето е „трудно“, че родителят преувеличава, че служителят има дългогодишен стаж или че никой друг досега не се е оплаквал. Но нито стажът, нито дипломата, нито репутацията на училището могат да стоят над сигурността на детето. Именно тази вътрешна солидарност понякога превръща единичното нарушение в системен проблем, защото човекът, който е прекрачил границата веднъж, получава сигнал, че системата ще го защити.
Особено уязвими са децата с увреждания. Данните на УНИЦЕФ показват значително по-високи нива на преживяно насилие при тях. Причината е лесно разбираема. Дете, което не говори или трудно комуникира, не може вечер да разкаже подробно какво му се е случило. Дете с интелектуално затруднение може да не бъде възприето като надежден свидетел. Дете с аутизъм може да покаже преживения страх чрез внезапна промяна в поведението, отказ да посещава определено място, проблеми със съня, регрес, агресивност или самонараняване. Затова при тези деца задължението на възрастните да наблюдават, разпознават и проверяват признаците на насилие е още по-голямо.
България има правила за противодействие на насилието над деца. Министерството на образованието и науката има механизъм за противодействие на тормоза и насилието в системата на предучилищното и училищното образование, съществуват отделите „Закрила на детето“, Държавната агенция за закрила на детето, полицията, прокуратурата и координационни механизми между институциите. Проблемът започва, когато написаното на хартия трябва да заработи срещу човек от самата система. Именно затова родителят не трябва да разчита единствено на уверението на директора, че „случаят ще бъде проверен“. В повечето случаи това никога не се случва, а започва неистово търсене на начини да се излезе от ситуацията без вина и виновни от страна на образователната институция и системата на образованието.
При съмнение за насилие първата задача на родителя не е да предизвика обществен скандал, а да защити детето и доказателствата. При непосредствена опасност се търси помощ на 112. Ако има физически увреждания, те трябва своевременно да бъдат медицински документирани. При признаци на сериозна психологическа травма може да бъде необходима оценка от подходящ специалист. Трябва да се пазят медицинските документи, кореспонденцията, съобщенията и всички други законно придобити доказателства. Добре е родителят да записва датите, часовете, имената на присъствалите лица и възможно най-точно какво е съобщило детето. Детето обаче не трябва да бъде разпитвано многократно, докато разкаже „както трябва“, защото това може както да го травмира допълнително, така и да затрудни последващата професионална оценка.
След това трябва да остане официална документална следа. Разговорът с директора може да бъде необходим, но не е достатъчен. Сигналите трябва да бъдат писмени и да имат входящ номер. В зависимост от конкретния случай могат да бъдат уведомени директорът на образователната институция, съответното Регионално управление на образованието, Министерството на образованието и науката, отдел „Закрила на детето“ към дирекция „Социално подпомагане“ и Държавната агенция за закрила на детето. При данни за престъпление следва да бъдат сезирани полицията и/или прокуратурата. Националната телефонна линия за деца 116 111 е безплатна и работи денонощно.
Родителят трябва да пази копие от всеки сигнал, входящия му номер, всеки получен отговор, всеки отказ, постановленията на прокуратурата и документите за тяхното обжалване. Това не е излишна бюрокрация. Ако националните институции не осигурят ефективна защита и един ден се наложи да бъде потърсена международна защита, именно тази документация ще покаже не само какво е било причинено на детето, а и кога държавата е разбрала за него, какви доказателства е получила и какво е направила след това.
Тук се променя и юридическият въпрос. Първоначално питаме кой е ударил, унижил или заплашил детето и носи ли този човек отговорност. Но когато компетентните държавни органи са получили достоверна информация за сериозно посегателство срещу дете и не предприемат необходимите действия, възниква втори въпрос – изпълнила ли е България задължението си да защити детето? Именно оттук започват международните механизми.
Най-познатият от тях е Европейският съд по правата на човека в Страсбург. При достатъчно тежко физическо или психическо малтретиране може да възникне въпрос за нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека – забраната за изтезания и нечовешко или унизително отношение. В зависимост от конкретните факти могат да бъдат относими и други права по Конвенцията. Важно е обаче родителите да разберат, че ЕСПЧ не е поредната институция, на която просто се изпраща сигнал. Това е международен съд и по правило преди сезирането му трябва да бъдат изчерпани ефективните вътрешноправни средства за защита в България. Жалбата по принцип трябва да бъде подадена в срок от четири месеца след окончателното решение по националния ред. Затова при сериозен случай е разумно навреме да бъде потърсена специализирана правна помощ, а не когато срокът вече изтича.
Има обаче международен механизъм, при който не е необходимо да се чака приключването на всички производства в България -Специалните процедури на Съвета на ООН по правата на човека. Информация за предполагаеми нарушения може да бъде подавана от граждани, групи и неправителствени организации, като не се изисква предварително изчерпване на вътрешноправните средства. Това може да бъде особено важно при продължаващо нарушение или когато детето остава изложено на риск, а националните органи не реагират адекватно. И тук обаче е необходима конкретна, достоверна и достатъчно подробна информация: какво се е случило, кога, кой е бил уведомен, какви доказателства са представени, какво са предприели властите и продължава ли опасността за детето.
Често се среща съветът родителите да се обърнат директно към Комитета на ООН по правата на детето. За България обаче индивидуалната жалба по процедурата на Факултативния протокол към Конвенцията за правата на детето относно процедурата за комуникации в момента не е достъпна, защото България не е страна по този протокол. Подобна особеност има и при Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. България е страна по Конвенцията, но не е ратифицирала Факултативния протокол, който позволява индивидуални жалби до съответния комитет. Съществува възможност за индивидуални съобщения до Комитета на ООН по правата на човека, тъй като България е страна по Първия факултативен протокол към Международния пакт за граждански и политически права, но приложимостта му зависи от конкретните нарушени права и обикновено предполага предварително използване на наличните вътрешни средства за защита.
Съществува и Европейският комитет по социални права, но неговата процедура за колективни жалби не представлява индивидуална жалба на един родител за конкретното му дете. Този механизъм има особено значение, когато множество отделни случаи показват един и същ системен проблем и въпросът може да бъде поставен от организация, която има право да използва процедурата. Това разграничение е важно, защото не всяка международна институция приема индивидуални жалби и не всяко нарушение може да бъде отнесено до всеки международен орган.
Най-важното за родителя остава много по-просто. Ако детето внезапно започне да се страхува от училището или детската градина, ако поведението му необяснимо се промени, ако плаче при тръгване, започне да се страхува от определен възрастен или по друг начин показва, че нещо се случва, това не трябва автоматично да бъде отхвърляно като каприз. Детето трябва да бъде изслушано, а когато не може да говори – наблюдавано още по-внимателно. Ако има данни за насилие, родителят трябва да действа спокойно, последователно и документално, без да превръща социалните мрежи в заместител на институционалните процедури и без да разпространява безразборно доказателствата, преди те да бъдат предоставени на компетентните органи.
Училището, детската градина и яслата трябва да бъдат места на сигурност. Учителят и възпитателят имат авторитет и професионални правомощия, но те не включват право на насилие. А когато компетентните институции са уведомени за сериозно посегателство срещу дете и въпреки това не осигурят ефективна защита и наказание, случаят престава да бъде единствено проблем между родителя и конкретния служител. Тогава възниква въпросът за отговорността на самата държава. Именно затова родителите трябва да познават не само българските институции, но и международните механизми за защита – не за да ги използват като заплаха, а за да знаят, че правото на едно дете на сигурност и човешко достойнство не приключва там, където българската система е отказала или не е успяла да го защити.
