Темата за споделеното родителство след развод придобива все по-голяма популярност, особено в контекста на предлаганите законови промени и обществени дебати. Въпреки, че концепцията има своите принципни положителни страни и доказани ползи в определени случаи, нейното въвеждане като задължителна норма в българските условия би било прибързано, рисково и непригодно към реалната среда, в която живеят и отглеждат децата си българските семейства.
Българската социална реалност е различна от западните модели. В България значителна част от семействата живеят в условията на ограничени финансови възможности, несигурност на трудовия пазар, липса на жилища и адекватни социални услуги. Според данни на Евростат около 14.7 от българските домакинства са на самотни родители, което показва значителен брой семейства, в които единият родител поема основната грижа за детето. Тези родители често се сблъскват с финансови трудности и липса на подкрепа, което прави споделеното родителство трудно осъществимо. Родителство, при което детето редовно сменя жилище и среда изисква стабилни доходи, равноправни условия при двамата родители и добра комуникация помежду им. Това са фактори, които в нашите условия често липсват.
Българската съдебна система все още страда от сериозни дефицити по отношение на капацитет, експертиза и контрол. Тя съвсем определено не е готова да прилага споделеното родителство като задължителен модел. Въвеждането му би наложило нови стандарти и изисквания, без институциите да са подготвени да гарантират интереса на детето във всеки конкретен случай. Липсва и мрежа от медиатори и социални работници, които да съпътстват и гарантират процеса и да го проследяват. Българската съдебна система и социални служби не са подготвени да прилагат ефективно модела на споделеното родителство във всички случаи и като цяло. Липсата на достатъчно и качествено обучени специалисти може да доведе до ситуации, в които интересите на детето да не са адекватно защитени и гарантирани.
Не е без значение, че българските традиции и култура възприемат майката като основен родител. Независимо от обществените промени у нас все още битува разбиране, че в ранното детство детето трябва да бъде основно при майката. Това е подкрепено и от обективни данни – в повечето случаи майките поемат основната грижа, особено когато децата са малки. Задължителното споделено родителство би било насилствена интервенция срещу традициите и установения ред, която не се основава на желание, а на принуда. В дългосрочен план това не работи за осъзнатото му приемане и спазване, както от бащата и майката, така и от разширените семейства – баби, дядовци, близки и далечни роднини.
При ситуации на противопоставяне, каквито най-често са разводите рискът от насилие и конфликти е много голям. Не са редки случаите, в които единият родител е упражнявал насилие спрямо другия родител и детето. Независимо дали насилието е било физическо, емоционално или икономическо отношенията са взривоопасни. Въвеждането на задължително споделено родителство би принудило жертвите да поддържат постоянна връзка с насилника. Такива случаи могат да изложат детето на допълнителен стрес и опасности. Така се застрашава не само психичното, но и физическото здраве и благополучието на детето. В момента българските съдилища имат свободата да преценят рисковете във всеки отделен случай, а една задължителна норма би отнела тази възможност.
Има много фактори, които различават България от страните, в които споделеното родителство е задължително и работи коректно. Именно заради тях неговото механично прилагане би донесло много повече вреди, отколкото ползи. Един от тези фактори и може би най-същественият е социално-икономическото положение на България. Такъв модел предполага, че детето трябва да има две стабилни жилища, два равностойни набора от дрехи, играчки, учебни пособия, мебели, условия на живот. За голяма част от българските родители това е непостижимо по финансови и логистични причини. Освен това много от тях живеят на разстояние, което не позволява честото преместване на детето. Това е от особена важност, когато то посещава училище или детска градина.
В българските условия задължителното споделено родителство поставя детето в ситуация, при която то буквално се „разкъсва“ между двамата родители, които най-често са в остър конфликт. По този начин не се зачита нито неговото мнение, нито неговите емоционални нужди. Караме го да се чувства като „котка на горещ ламаринен покрив“. Израства един индивид, който живее в постоянен стрес и в много случаи дори страх. Всичко това не може да не се отрази крайно отрицателно на неговото психическо развитие и възприемане на света. При индивидуален подход съдът има възможност да отчете възрастта, привързаността и желанията на детето, което е далеч по-добре от прилагането на единна схема за всички.
Споделеното родителство може да бъде добър вариант в някои случаи, когато и двамата родители са ангажирани, отговорни и комуникативни. От друга страна налагането му като задължителна норма в българските условия крие сериозни рискове и заплахи за интереса и психическото здраве и развитие на детето. В условията на правна несигурност, социални проблеми и културни особености само съдът чрез индивидуален подход към всяко семейство може да определи най-доброто за детето.
