Имаше време, когато телефонът не стоеше в джоба. Не само защото трудно се побираше там, а защото нямаше никакъв смисъл да го криеш. Ако вече притежаваш мобифон в България от началото на 90-те, хората трябваше да го видят. Оставяш го на масата в заведението, до ключовете от колата и цигарите, облягаш се назад и чакаш. Дори не беше необходимо някой да ти се обади. Предметът вече беше казал достатъчно за теб.
Днешният двайсетгодишен човек трудно може да разбере какво означаваше това. Сега телефон има детето, бабата, куриерът, лекарят, продавачката и човекът, който чака автобуса. В началото на 90-те България беше друга държава. Домашният телефон още беше важна придобивка, а понякога за телефонен пост се чакаше. И точно в тази България се появи нещо почти фантастично – можеш да говориш по телефона от колата или от улицата.
Първата аналогова клетъчна мрежа на „Мобиком“ започва търговска дейност в края на 1993 г. и работи по стандарта NMT 450. Година след началото американското специализирано издание RCR Wireless пише за 6300 клиенти и покритие в седем града, части от Черноморието и по направлението София-Пловдив. До средата на 1999 г. абонатите вече са около 120 000, според данни на Световната банка. Тоест мобифонът постепенно става все по-разпространен, но първите му години съвпадат точно с онзи особен период, когато малцина имаха много, а мнозина нямаха почти нищо.
И тук започва интересната част. Защото мобифонът много бързо престана да бъде само средство за комуникация. Той се превърна в реквизит. България на 90-те създаде свой особен каталог на успеха. Голям автомобил, за предпочитане западен. Кожено яке. Злато, което трябваше да се вижда от съседната маса. Тъмни очила, понякога и вечер. Момиче, което също трябваше да бъде забелязано. И мобифон.
По заведенията телефонът демонстративно заемаше място върху масата. Днес това изглежда смешно, защото оставяме телефона там почти машинално. Тогава жестът имаше друго значение. Мобифонът съобщаваше без думи: този човек има пари, този човек има връзки, този човек е търсен. А през онези години да бъдеш търсен човек звучеше далеч по-внушително, отколкото днес.
Още по-впечатляващ беше автомобилният телефон. Антена, апарат в колата и човек зад волана, който разговаря, докато останалите граждани търсят улична телефонна кабина. Разликата между двата свята беше толкова огромна, че нямаше нужда някой да я обяснява. Единият броеше стотинки за телефон, другият водеше разговор от автомобила си.
Точно тогава България започна да опознава и нов тип човек. Никой не знаеше съвсем точно с какво се занимава, но очевидно се занимаваше добре и много. Имаше хубава кола, голяма компания около себе си, пари в брой и телефон, който звънеше често. Наричаха го бизнесмен. Думата беше достатъчна. Какъв бизнес? По-добре да не питаш!
Разбира се, би било несправедливо всеки собственик на мобифон да бъде превръщан със задна дата в мутра. Мобилната връзка е била необходима и на съвсем нормални предприемачи, лекари, журналисти и хора, чиято работа изисква постоянна комуникация. Но масовата култура на 90-те постепенно свърза мобифона с новобогаташа, защото точно неговият образ беше най-шумен, най-видим и най-фотогеничен. А той обичаше да бъде гледан.
Това беше и времето на шумните ресторанти, новите дискотеки, частните партита и внезапно появилите се хора с много пари. Около тях имаше охрана, приятели, красиви жени и неизбежната публика, която наблюдаваше този непознат свят отстрани. България тъкмо откриваше, че богатството може не просто да се притежава, а да се демонстрира.
Мобифонът идеално пасна на тази философия. Той беше достатъчно нов, достатъчно необичаен и достатъчно видим. При това имаше едно огромно предимство пред златния ланец. Можеше да звънне и да съобщава на околните, че този човек не еслучаен. И когато звъннеше, спектакълът започваше.
Човекът вдигаше телефона. Околните неизбежно чуваха поне половината разговор. Някой чака някого. Някаква сделка се урежда. Някакви пари трябва да бъдат донесени. Някой човек трябва да бъде намерен. Дали разговорът наистина е бил толкова важен, вече няма значение. Важното беше всички да разберат, че се случва нещо важно.
Мобифонът имаше и друго качество. Създаваше усещане за принадлежност към затворен кръг. В страна, в която огромна част от хората живееха трудно, определени предмети се превърнаха в пропуск към друг свят. Западният автомобил беше един от тях. Марковите дрехи – друг. Мобилният телефон беше може би най-зрелищният, защото носеше не само богатство, но и властта да бъдеш достъпен навсякъде.
После всичко започна да се променя. GSM технологията постепенно измести аналоговия NMT 450. През 2000 г. българският регулатор вече отчита две национални мобилни мрежи – аналоговата на „Мобиком“ и цифровата GSM мрежа на „Мобилтел“. По-късно конкуренцията се увеличи, телефоните станаха по-малки, услугата стана масова, а старият мобифон изгуби магията си. „Мобиком“ остана да работи още години, но аналоговата епоха си отиваше.
И тогава се случи най-страшното нещо, което може да се случи с един символ на престиж – да стана обикновен. Телефонът слезе от мерцедеса и се качи в автобуса. Влезе в дамската чанта, в ученическата раница и в джоба на работника. Вече не беше достатъчно просто да имаш мобилен телефон. Трябваше да имаш по-скъп телефон. После по-нов. После смартфон. После определена марка. Демонстрацията не изчезна, а само смени предмета.
А старият мобифон остана някъде в 90-те, редом с огромните златни ланци, кожените якета и онези автомобили, които тогава караха хората по тротоара да се обръщат.
Днес подобен апарат по-скоро би предизвикал усмивка. Но ако можеше да разказва, сигурно щеше да има доста истории. Стоял е по масите на скъпи заведения, возил се е в автомобили с тъмни стъкла, слушал е разговори за сделки, пари, срещи и хора, чиито имена понякога беше по-разумно да не се произнасят високо. За едно поколение мобифонът остана повече от стара техника. Той е част от декора на прехода.
И може би затова, когато някой каже „мобифон“, хората, преживели 90-те, рядко си представят инженерното чудо на мобилната комуникация. Представят си едър мъж, голяма кола, шумно заведение, златен ланец и телефон върху масата. А телефонът чака да звънне. Защото през 90-те понякога не беше толкова важно кой ти звъни. По-важното беше останалите да видят, че изобщо има кой да ти звъни.
