Да имаш човек с увреждане в семейството е съдба, не наказание. Съдба, която се дава само на най-силните. На тези, за които тя, Съдбата е преценила, че ще издържат и ще понесат кръста достойно. Ще бъдат пример за всички останали, които се пречупват и потъват в самосъжаление при най-малкото изпитание. И ако ти си точно такъв, по пътя си срещаш и други с това предназначение. И тогава ставате общност. Поемате напред заедно.
Това се случва с много хора. Налага им се да задълбаят дълбоко в дебрите на социалната политика, заедно с другите избрани от силите на вселената, защото ако не си помогнеш сам, няма кой друг да ти помогне. Трябват знания, опит и тежки битки. И не, че някога си предвиждал или искал за себе си такава съдба. Животът така те подхваща. Много съдби, случки и битки минаха покрай мен и другите родители на здрави деца и деца с увреждания. Какво видяхме и разбрахме през тези години? Едва ли може да бъде формулирано кратко и просто, но ето една мъничка част.
Държавите и държавните институции обичат да казват, че всеки човек има шанс. Че с труд, постоянство и талант можеш да стигнеш далече, независимо от това къде си се родил. През годините научих, че на това му казвали „социална мобилност“. Или както обичаме да казваме на по-прост език – „да хванеш социалния асансьор нагоре“. В България, обаче този асансьор отдавна е заседнал между етажите. И най-лошото е, че не е от авария. Държи го някой. Или по-точно – държат го интереси, навици, зависимости, невежество и безразличие.
Дете от село, дете от града? Ако си роден в семейство, където никой не е имал възможност да учи, ако живееш в отдалечено село без достъп до качествено образование и здравеопазване, шансовете ти са сведени до минимум. Не защото не можеш, а защото още от началото си с вързани ръце. И колкото и да се напъваш се удряш в тавана, който някой друг е сложил. Не дай Боже да си дете с увреждане, което се нуждае от строго специфични и много специализирани грижи за своето съществуване и развитие!
От другата страна са децата, чиито родители могат да си позволят частни уроци, елитни училища, чужбина, връзки и възможностите на големия град. Те нямат нужда от асансьор. Невидимите ръце на социалното положение и преимущества ги издигат нагоре, без да са необходими кой знае какви лични усилия и природни дадености.
А какво се случва, когато корупцията замества възможностите, талантите и природните дадености? Много от нас познават и са виждали примери на умни, способни млади хора, които не могат да пробият, защото системата работи не по заслуги и способности, а по схеми. Местата се заемат „от наши хора“, конкурсите са нагласени, програмите се усвояват от „своите“. Нямат брой пречупените по този начин съдби, изгубените таланти и ценни хора. И не само това! Освен съдбата на отделния човек се пречупва и доверието в държавата, уж демокрацията, справедливостта и бъдещето. Изгражда се и се формира едно общество от неверници и нихилисти с ограбено доверие и вяра не само в настоящето, но и в бъдещето.
За какъв социален напредък можем да говорим, когато детето ти не може да получи нужната подкрепа, лечение, рехабилитация, защото някой е усвоил парите за ресурсни учители? Или когато възрастен родител с увреждане не може да получи личен асистент, защото в общината работят по „други списъци“.
Когато държавата абдикира (както се случва ДНЕС и в тази страна) съдбата и бъдещето стават въпрос единствено на случаен късмет. Асансьорът работи, когато има равни възможности, сигурни политики и ясни правила. Когато човек може да разчита на държавата ПОНЕ за най-основното – достъпно образование, справедлив трудов пазар и подкрепа в нужда и безизходни ситуации.
Когато това липсва животът ти зависи само от случайността. От това дали ще срещнеш някой, който ще ти подаде ръка. Или дали ще си достатъчно упорит да катериш стълбите с пренебрежителното подхвърляне зад гърба ти „Асансьорът не работи за такива като теб.“ А всъщност никой не натиска бутона и няма ток.
Истината е, че системата ще се промени, когато натискът за промяна дойде отдолу нагоре. Когато обществото започне да настоява за реална справедливост, а не само да си говори по кафенетата или на дивана пред телевизора. Наивно е да се разчита на политическа инициатива. Влязъл веднъж в системата неусетно и за самия себе си тръгваш по стълбата на Смирненски и зависимостите.
Социалният асансьор не е метафора – той е право. Правото на всяко дете да има бъдеще. Правото на всеки човек да не бъде заложник на произход и местоживеене. Правото ДА НЕ ТЕ УБИВА И УНИЩОЖАВА СИСТЕМАТА.
ВАЛЕНТИНА МИЛОВА
