До президентските избори на 25 октомври остават по-малко от два месеца и България постепенно влиза в кампания, която вероятно ще бъде много повече от състезание за „Дондуков“ 2. Президентският вот идва след години на политическа нестабилност, разместване на партийните пластове и появата на нови политически проекти. Затова този път въпросът не е само кой ще стане президент. Въпросът е кой с кого ще застане, кой срещу кого ще играе и как политическите сили ще се пренаредят след изборите.
Към днешна дата трябва да направим важно уточнение. Все още не можем да говорим за окончателен списък на регистрираните кандидати. ЦИК започва регистрацията на партиите и коалициите на 2 септември, а на инициативните комитети – на 7 септември. Крайният срок за партиите и коалициите е 9 септември, а за инициативните комитети – 14 септември. Следователно имената, които вече знаем, са обявени или издигнати кандидатури, но окончателната картина още не е подредена.
На този етап най-силната и най-разпознаваема кандидатура безспорно е тази на действащия президент Илияна Йотова. Тя обяви, че ще участва в изборите чрез инициативен комитет, а не като формален кандидат на определена партия. Зад нея вече застана „Прогресивна България“ на премиера Румен Радев, а подкрепа беше заявена и от БСП. Кандидатът ѝ за вицепрезидент все още не е обявен. Именно това име може да даде важен отговор на въпроса към какъв допълнителен електорат ще се насочи кампанията на Йотова.
Социологическите данни от лятото показваха значително стартово предимство за Йотова. В проучване на „Глобал Метрикс“, проведено между 23 юни и 11 юли, около половината от анкетираните заявяват, че по-скоро или със сигурност биха я подкрепили. Андрей Гюров тогава е втори с 23%. Това в никакъв случай не е изборна прогноза и не бива да бъде четено като такава. От друга страна показва от каква стартова позиция започват основните фигури.
На 1 септември беше обявена и двойката Андрей Гюров – Георги Кандев. Така една от дълго обсъжданите кандидатури вече излезе от сферата на предположенията. Преди това лидерът на „Продължаваме промяната“ Асен Василев публично заяви личната си подкрепа за Гюров и съобщи, че Националният съвет на партията ще реши дали формацията официално ще застане зад него.
И тук започва същинската политическа интрига. Големият въпрос около Гюров не е дали има политическа биография и разпознаваемост. Въпросът е дали може да се превърне от кандидат на определен политически кръг в кандидат на достатъчно широка част от дясното и центристкото пространство. Защото президентски избори трудно се печелят само със симпатизантите на една формация. Вторият тур изисква събиране на гласове отвъд собственото политическо семейство.
И точно тук стои огромната неизвестна, наречена ГЕРБ. Към 1 септември ГЕРБ няма обявена кандидатпрезидентска двойка. Бойко Борисов настоява за обединение вдясно, но едновременно с това дава ясно да се разбере, че партията няма намерение да участва просто заради самото участие. На 30 август той заяви, че ГЕРБ ще участва там, където може да стане първи, а не само да стигне до балотаж. Преди това Борисов съобщи, че партията е имала кандидатура, която според него е можела да спечели – кмета на Бургас Димитър Николов, но този вариант вече е отпаднал.
Това поведение може да бъде прочетено по няколко начина. Първият е най-простият – ГЕРБ действително не разполага в момента с кандидат, за когото е убедена, че може да спечели. Вторият е тактически – изчакването повишава цената на подкрепата на ГЕРБ. Колкото повече се приближават регистрационните срокове, толкова по-ясно става кои кандидати имат шанс и кои остават само участници. Тогава големият организиран партиен електорат може да се превърне в решаващ фактор. Третият вариант е още по-интересен – възможно е истинската цел да не бъде непременно собствен президент, а влияние върху това кой ще бъде следващият президент и как ще изглежда политическото пространство след изборите. Именно такива въпроси трябва да си задаваме, когато голяма партия с доказана организационна структура държи картите си затворени толкова близо до изборите.
„Възраждане“ също пази една от важните неизвестни. Партията заяви категорично, че ще има собствена кандидатпрезидентска двойка и че кандидатите ще бъдат издигнати от самата формация. Обсъждани са пет имена, но към момента окончателната кандидатпрезидентска двойка не е окончателно обявена. В публичните коментари се появява и името на Петър Волгин, но към днешна дата няма основание да бъде представян като потвърден кандидат. От партията не изключват публично и други варианти.
Междувременно кандидатурите се множат.
Бившият земеделски министър Иван Христанов обяви, че ще се кандидатира за президент като гражданска и надпартийна кандидатура. Той съобщи, че кандидатът му за вицепрезидент вече е избран, но името ще стане известно при подаването на документите.
МЕЧ издигна лидера си Радостин Василев за президент и Красимир Манов за вицепрезидент. Тази кандидатура има и очевидно партийно измерение – президентските избори дават възможност на партията да мобилизира собствените си избиратели и да измери реалната си политическа тежест в национален вот.
БЗНС номинира бившия министър на отбраната Николай Ненчев за президент и Цвета Кирилова за вицепрезидент. При обявяването на номинацията партията даде мандат и за разговори за обща кандидатура на демократичната общност, което означава, че тази двойка трябва да бъде разглеждана и в контекста на продължаващите опити за прегрупиране вдясно.
Инициативен комитет „Народна сила“ издигна доц. Георги Димов за президент и ген. Димитър Шивиков за вицепрезидент. Тази двойка заема ясно изразена ниша, включително с позиции за неутралитет и възстановяване на диалога с Русия. Това я поставя в част от политическото пространство, в което ще се състезава и „Възраждане“, когато обяви своя кандидат.
На 31 август кандидатурата си обяви и Александър Томов, лидер на „Българска социалдемокрация – Евролевица“. Той заяви, че кандидатът му за вицепрезидент ще бъде представен на 12 септември.
Така още преди окончателната регистрация се очертава силно фрагментиран първи тур, но тук трябва да внимаваме да не попаднем в капана на броенето на кандидатите. Не всички участват непременно с реалистична цел да стигнат до „Дондуков“ 2. Президентските избори са огромна национална трибуна. Те дават телевизионно време, публичност, политическа легитимация, възможност за мобилизация на структури и най-вече преброяване на реални избиратели. За една по-малка партия или нов политически проект, дори няколко процента могат да бъдат капитал за следващите парламентарни избори.
Затова част от президентските кандидатури трябва да бъдат наблюдавани не само като кандидатури за президент, а и като инвестиция в бъдещи партийни проекти. И тук започва и онова, което обикновено наричаме задкулисие.
Под тази дума обаче не трябва автоматично да разбираме тайни срещи в тъмни стаи. В политиката задкулисието много по-често се проявява чрез неофициални договорености, прехвърляне на подкрепа между двата тура, контролирано въздържане от собствена кандидатура, насочване на партийни структури и договаряне на бъдеща политическа подкрепа. Най-важният ден на тези президентски избори може да се окаже не първият тур, а сутринта след него. Тогава кандидатите, получили 2, 3, 5 или 10 процента, вече няма да бъдат просто победени кандидати. Те ще разполагат с политически капитал – своите избиратели. И ще започне голямото договаряне кого ще подкрепят на балотажа. Именно затова трябва внимателно да следим не само кой кого критикува сега, но и кого подозрително избягва да критикува.
Особено важни ще бъдат поведението на ГЕРБ и окончателната кандидатура на „Възраждане“. Ако ГЕРБ издигне собствен силен кандидат, конфигурацията може да се промени рязко. Ако партията не го направи, възниква далеч по-интересният въпрос – кого би предпочела на втори тур и срещу кого би мобилизирала своите структури.
При „Възраждане“ въпросът е друг. Там кандидатурата ще покаже дали партията ще заложи предимно на мобилизация на твърдото си ядро или ще се опита да разшири влиянието си към национално-консервативен и протестен вот извън традиционните си избиратели.
А Илияна Йотова има различна задача – да превърне сегашното си предимство в образ на надпартийна кандидатура. Подкрепата на партии е необходима за изборната машина, но прекалено силното партийно етикетиране може да затрудни привличането на избиратели извън тези партии. Затова изборът на нейния кандидат за вицепрезидент може да се окаже далеч по-важен, отколкото изглежда.
При Андрей Гюров задачата е обратната – да докаже, че кандидатурата му може да излезе извън естествения политически кръг, който го подкрепя. Без разширяване към други групи избиратели достигането до балотаж е едно предизвикателство, а спечелването му съвсем друго.
Има и още един фактор, който не трябва да бъде подценяван – Румен Радев.
Той вече не е президент, а министър-председател и лидер на „Прогресивна България“, която официално подкрепя Илияна Йотова. Така президентските избори неизбежно ще бъдат възприемани и като политически тест за влиянието на Радев и управляващото мнозинство. Победа на Йотова ще бъде представена не само като личен успех, но и като потвърждение на политическата тежест на този лагер. Загуба би имала точно обратния ефект.
Затова на 25 октомври България няма просто да избира президент.
Ще се измерват политически сили. Ще се преброяват твърди ядра. Ще се тестват нови политически проекти. Ще се определя кой може да обединява и кой остава затворен в собствената си партийна публика. А след първия тур ще видим нещо още по-важно – кой на кого всъщност е необходим.
Дотогава най-разумното е да не се впечатляваме прекалено от гръмките декларации. Да следим действията. Кой влиза в битката. Кой изчаква. Кой отказва да издигне кандидат. Кой кого подкрепя. И най-вече – кой с кого ще се окаже на една страна, когато останат само двама. Защото в българската политика кандидатът на сцената невинаги е най-интересният участник. Понякога много по-важен е онзи, който стои зад кулисите и чака да разбере колко струват гласовете му.
