Някъде между Ботев, епохата на Възраждането и поредния политически проект от днешния ден, народът ни роди нов герой – партийният ултрас. Този феномен на „ясната мисъл“ не чете програми (когато ги има естествено), не задава въпроси, не обича да мисли – той вярва сляпо. И не просто вярва, а обожава! Вожда, разбира се или вождесата … Може и двете в комплект. Тука, на тази територия лидерите не се избират – те се възнасят в небесата на великата непогрешимост. А около тях се оформя свитата – твърдото ядро, в което единствено по-твърдо от позицията им е чугунената убеденост, че мисълта е вредна и е излишен лукс.
Партийните ултраси са като Пилат Понтийски (за който знае за кой иде реч), само че без въпроси. Те са онези, които кимат, когато вожда дрънка врели-некипели, ръкопляскат, когато се правят гафове и винаги имат в запас някоя конспирация, която оправдава гафа. Те са тези, които най-силно викат „ура“ и „напред“, когато партията завие в девета глуха, на майка си в …..Точките са, защото все пак сме възпитани, нищо че е вярно. Лидерът може да каже, че небето е зелено – и то ще бъде зелено! Не трябва да се мисли. Мисленето е за слабите, а съмненията – за враговете с партиен билет, ама от друга серия.
Разбира се, всяка партия, която уважава себе си, има нужда от дървени глави – кой друг ще вика „браво“ при първото влизане в парламентарна зала и излагация пред микрофоните? Твърдото ядро е като бетонна основа – само дето бетонът не е в основата, а в черепната кутия. За съжаление!
Някъде там се появяват и троловете – организирани, мобилизирани, фанатизирани. Къде за пари, а без пари от скудоумие те са онлайн командосите на „правата линия“, готови да изядат с клавиатурата и току що обутите чорапи всеки дръзнал да зададе въпроса „Ама друго, нали говорехте преди изборите?“. Тролът не чете, той цитира. Тролът не спори – той напада. Неговата мисия е да убеди света, че критичното мислене е подривна дейност, а иронията – терористичен акт.
Особено впечатляващи са лидери и пиари, които разчитат на тролове и тролски фабрики като стратегически ресурс. Това е все едно да смяташ, че ако пуснеш хлебарки в кухнята, те ще ти сервират вечерята. Един умен лидер се обгражда с хора, които мислят. Друг – с хора, които козуриват и викат „Да шефе!“. Познайте кой от двамата кара избирателите да плачат … от смях!
А култът към личността!? О, боже! Та, това е висш пилотаж. Не е достатъчно да уважаваш лидера. Трябва да го боготвориш. Да лайкваш всяко негово изречение, всяка тъпотия и всяко безумно невежество, което изрича. Да споделяш всяка сутрин неговата снимка с леко одухотворен поглед. „Леко“ защото повече не може, толкоз са му възможностите. Даже и на снимка! Основно правило при мисленето – вождът не говори глупости – той просто е неразбран от плебса. Той не сменя позиция – той еволюира (нищо, че може просто да е забравил какви ги е дрънкал). Днес вляво, утре вдясно, вдругиден в джоба на олигархията от близо и далеч, щот трябва да се яде все пак, нали! Но винаги с харизма и с неземна убеденост!
Ако партиите искаха да вървят напред, щяха да си гледат идеите (когато ги има), а не портретите на вождовете. Щяха да искат хората да говорят, а не само да ръкопляскат. Щяха да правят клубове от съидейници, а не фенклубове. Но уви – в политическият театър ролите вече са раздадени и циментирани – лидерът може да не е много умен, но е безгрешен, твърдото удро – безмозъчно, тролът – безпардонен и почти винаги с фейк профил, а избирателите все по-безучастни. И докато това продължава, демокрацията ще си почива неизвестно къде, че то място вече не остана.
А, ДА! Между другото накрая – ако някой се е познал в това напълно безадресно съчинение, вината си е само негова. Намерил е общи черти със себе си. И явно това не е случайно. За това авторът не носи отговорност. Сори (Sorry)! Така викаха едно време във филма „Топло“.
