През последните 105 години, от подписването на Ньойския договор до днес, българите в Западните покрайнини преминаха през различни етапи на своето съществуване. Имаше светли, имаше и тъмни страници в техните животи. Имаше периоди на пълно отричане на националната им принадлежност по време на диктатурата на крал Александър Карагеоргевич, имаше и съпротива, имаше промяна на границите след 1941г., когато Западните покрайнини пак станаха част от България /Царство България/, имаше пълен подем в периода 1941-1944 за възстановяване националната им идентичност „в новоосвободените български земи“, имаше надежди, но имаше и разочарование след поредното местене на границата.
Оказа се, че едно бяха надеждите, друго бяха събитията довели до поредното прекрояване на границите и поредното откъсване на Западните покрайнини от държавата майка. Във Федеративна Република Югославия /ФНРЮ/ българите в Сърбия получиха гарантирани по конституция права и свободи.
И докато от една страна правата им по конституция бяха гарантирани, от друга се прокарваше политиката за тяхната асимилация. Особено бяха трудни годините в периода на Информюрото през 1948г., което продължи до началото на 60-те години на м.в., когато много българи от Западните покрайнини бяха тероризирани заради отстояване на българската си принадлежност, някои от тях бяха изпращани по доноси на сръбската УДБА в затвори или в лагера на смъртта „Голи оток“.
Вследствие терора на службите, страха от границата и тормоза на който бяха подложени, немалко българи от Царибродско, Босилеградско, както и от Звонския край, напуснаха родните си места бягайки в България, където да намерят спасение. Оказа се, че не им е било лесно и на тях, както и на роднините им останали от другата страна на границата.
Това всъщност беше втората вълна след Ньойския договор, която доведе до масово бягство през границата и търсене на работа във вътрешността на Сърбия и в някои от бившите югорепублики.И така лека полека започна и обезлюдяването на селата, някои от които днес са напълно празни.
Въпреки трудностите, на които беше подложено българското национално малцинство, все пак имаше хора, които със зъби и нокти се бореха да поддържат българския дух в културата, образованието, журналистиката, в опазване на традициите и обичаите и особено на българското културно-историческото наследство, което умишлено беше заличавано и унищожавано в годините след края на Втората световна война.
И понеже българското национално малцинство до 1978г. получаваше образованието си в забавачниците и в основните училища изцяло на български език а в гимназията той се изучаваше като майчин език, вкрая на 70-те години на м.в. беше въведено т.нар. „двуезично образование“, което напълно изтласка българския език от училищата, превръщайки го в обикновен предмет.
Дълга беше битката за българския език в училищата и това най-вече се дължеше на активистите на първата политическа партия на българите в бивша Югославия – Демократичен съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/ и на правозащитната организация , която аз представлявах, Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия. Битката беше трудна, но каузата беше справедлива. Въпросът с положението на българското национално малцинство в Сърбия беше интернационализиран, но след падането режима на Милошевич през 2000г. всичко заглъхна. Въпреки всичко, битката не стихваше и през 2006г. Основонто училище в Цариброд възстанови старото си име „Христо Ботев“, което несправедливо му беше отнето през 50-те години на м.в. преименувайки го в „Моша Пияде“ по името на съратника на Тито в партизанското движение. Лека полека започна да се връща българския език в училищата, но подмолните камъни, също не са малко.
Най-страшното нещо, което можеше да се случи на нашето национално малцинство, беше опитът на официален Белград да създаде „шопска нация“ в средите на българите в Западните покрайнини. Пишеха се статии по въпроса, правеха се репортажи по Сръбската национална телевизия, интервюираха се сръбски академици, имаше опити за създаването на „Шопски речник“. Слава богу, че това посегателство върху идентичността на българите в Западните покрайнини, не мина, но преиначаването на българската история под различни форми, продължава. За съжаление, от българска страна няма кой да им отговори и затова техния агресивен тон е толкова силен.
Въпреки трудностите, българите в Цариброд не спират да печелят награди на полето на културата, театъра, образованието – като музиканти, актьори, танцьори, спортисти, даже и като рецитатори.
В момента в Сърбия ври и кипи от протести. От ноември 2024г. насам, когато сръбските студенти се разбунтуваха срещу режима на Александър Вучич след падането козирката на жп гарата в Нови Сад, която уби 15 души, протестите не спират. В Цариброд и Босилеград също една част от българите протестират срещу режима в Белград, срещу общинската власт, срещу несправедливостите които кметовете в синхрон с управниците в Белград прокарват като политика на местно ниво. Не става ясно обаче как проблемите на българското национално малцинство, които са прекалено много ще се решат когато Вучич падне /ако падне/ от власт след задаващите се избори.
Все въпроси с които няма да е лошо да се позанимава и българската дипломация!
