По повод на справедливо наречените „къщи на ужасите“… В Конституцията ни е записано, че Република България гарантира достойнството и правата на личността. И че никой не може да бъде подлаган на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Тоест, държавата гарантира тези права, не собствениците, „отдаващи стаи под наем“, не НПО-тата, решили да изкарат някой лев по някоя програма. Законите не са само за гражданите, те са и за държавата. И тя трябва да си изпълнява задълженията. Трябва да следи колко възрастни хора имат нужда от настаняване и грижа извън дома си или от грижа в дома си. Трябва да построи толкова домове за възрастни хора, колкото е нужно. И да осигури финансиране, което да прави услугата достъпна за хората в нужда. Как ще стане това – не ме интересува, както никой не се интересува на мене трудно ли ми е да си плащам сметките и да върша моята работа. Ако някой не се справя със задълженията си в държавните институции, просто казва – не мога, глупав съм, нека друг да дойде.

Ако държавата се беше погрижила да осигури нужната база и нужните кадри, за да реши проблема на тези хора, никой нямаше да изпрати възрастните си роднини в тези „стаи под наем“. Оттук натам, ако някой иска да предложи по-добри условия за по-заможни клиенти, няма лошо, нека работи! Ако не може да предложи по-добри условия на цени, които някой е готов да плати, „пазарът“ ще го изхвърли. Сега сума ти хора от институциите се „отъркаха“ в казуса и демонстрираха решителност за наказване на нарушителите и пренастаняване на хората от къщите, но това е лицемерно, защото точно те са част от проблема.

И не питайте „откъде пари“! Пари се печелят, така че да има и за държавата, след всички кражби. Но за да се печелят пари, е нужна политика, нужна е икономика, нужна е независимост. С обслужване на чужди интереси и с мисъл само за кражби, пари не се печелят. И най-лошото – държавата сме ние. Щом редовно изпращаме имбецили и разбойници в управлението, кой е виновен?

Нямаме и самочувствие на граждани с права. Слушах наскоро по телевизията, една жена оставила в тези къщи свой роднина, но не я пускали вътре да види обстановката. Плащала през оградата, виждала в двора хора в окаяно състояние, но си мълчала. Задължително в такива случаи е незабавно да се сигнализират съответните държавни органи. И ако те не реагират адекватно, човек има пълното морално право да осъществи насилие и да неутрализира противоправно поведение, което застрашава правата на друг. И не само морално право, ще цитирам Наказателния кодекс: “Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки”.

Така че, откъдето и да го погледнем, първо трябва да помислим за това, какво ние не сме направили и най-вече ЗАЩО.

За съжаление, проблемите изобщо не са само в домовете за възрастни. Същото отношение държавата има и към децата, които не могат да разчитат на грижа от родителите си. Спомняте си станалия известен далече извън страната дом в Могилино, в който държавата се беше провалила тотално – и с финансирането, и с контрола, и с избора на място и с подбора на персонал. След разкритията в Могилино беше поет курс към „раздържавяване“ и в тази област. Сега, след близо двадесет години, можем да кажем, че резултатът от това не е добър. Не казвам, че е станало по-лошо, а че се очакваше повече.

Идеята да се закрият домовете и да се премине предимно към настаняване на децата, които не могат да бъдат в семействата си в приемна грижа, принципно е добра. Но освен теория, има и практика. А практиката е следната: На държавата и се видя добра идея вместо да търси най-подходящите семейства за изоставените деца, да реши паралелно и други проблеми. Така беше взето решение приемната грижа да се насочи към по-малките и бедни населени места, като по този начин първо се създава заетост и се решава в някаква степен проблемът с безработицата, от друга страна в тези населени места навлизат пари от ЕС – приемната грижа се съфинансира от Европейския социален фонд. Съответно, критериите за приемен „родител“ бяха доста занижени, за да отговорят на нивото на хората от споменатите населени места. Слагам родител в кавички, защото тази дума има достатъчно ясно значение у нас и не включва хората, които полагат грижа за дете за определен период и по замисъл не трябва да се привързват към него.

Така интересът на децата, за който ни проглушават ушите от години, беше изместен на втори план. Напишете в търсачката „селото на малките банкоматчета“ и прочетете материалите. Заплатите сега не са такива, разбира се, статията е стара. В момента заплатата на приемен „родител“ е около 1500 лева плюс около 500 лева за детето. Пак казвам – може при семействата от това село да има по-добри условия, отколкото в някой дом, но от държавата се очакваше нещо повече от среден или посредствен резултат.

Със сигурност за много деца, настанени в приемна грижа, животът е станал по-добър. Но има и много провалени съдби, за които държавата, допуснала незаинтересованост и липса на контрол има огромна вина. Както всяка система, така и системата на приемната грижа има стремеж за запазване и разширяване. Когато се насочиш за назначаване в системата към безработни хора без доходи /и без особено образование и умения/, какъв резултат може да очакваш? Ще ви кажа какъв: оказа се, че децата от домовете са трудни за отглеждане в такива семейства и затова системата се насочи към деца от бедни семейства, които трудно се справят с отглеждането им. Казано най-грубо, но доста точно – взимат се деца от едни семейства със затруднения и са дават на други семейства със затруднения, но им се плаща заплата, за да гледат децата. И сега си представете, че живеете в някакво малко и бедно селище, изкарали сте курс за „приемен родител“, но оставате без настанено дете и без доходи, какво ще направите? Примерно, ако някой ви предложи да настани при вас дете, но трябва да му връщате определена сума от полученото? Въпросът е риторичен.

И така, държавата има задължение како по родните закони, така и по международните договори, да оказва помощ на децата в семействата им. Както и да „оказва подходяща помощ на родителите и законните настойници при осъществяване на тяхната отговорност по отглеждане на децата”. Това беше цитат от Конвенцията на ООН за правата на детето.

От всички случаи на извеждане на деца от семействата им и настаняване в приемна грижа, не съм видял нито един, в който да няма сериозни нарушения. Въпреки че законът не позволява това, всички деца, с чиито казуси съм се запознал, бяха изведени заради лоши битови условия. И след това започва отчуждаване на децата и разрушаване на връзката им с родителите. Въпреки изискването да се осигуряват редовни контакти между децата и родителите при това настаняване, тези контакти често са по един час в седмицата, имало е случаи и дори на 20 минути седмично.

А ако ме питате как мисля, че трябва да се решат проблемите… Имам идеи, много пъти съм ги предлагал. Основното в тях е въвеждане на семейния куратор, който да координира помощта на държавата в семействата на децата. Където е възможно, разбира се. Но краткият отговор е – ако някой не знае какво прави в институциите, отговорни за тези неща, да си търси подходяща работа.

Най важна е обаче ролята на обществото и медиите. Ако те не се интересуват от тези проблеми, решаването им става практически невъзможно. А мнозинството от хората наистина не се вълнуват от тези неща. Просто мислят, че на тях тези неща няма да се случат. А медиите са агресивно пасивни по въпросите на приемната грижа. Защо – това е една много дълга тема и е за друг път.

ЛЮБОМИР ДАНКОВ

ПУБЛИКАЦИИ НА ТАЗИ ТЕМА В САЙТА: