Мамо, защо не дойдем да живеем в Лозенград, щом дядо Георги е роден тук? Въпрос на синът ми Георги, роден със Синдром на Даун, КИ 45, но като събратята си силно сетивен. Продължаваме разговора:
- Защо, да живеем тук?
- Ами, обичат ме.
- Е, колко хора те обичат в България (изреждам много), няма ли да ти е мъчно?
- Не, те ще идват. Как ти хрумна, бе дете?
- ТУК ВСИЧКИ МЕ ХАРЕСВАТ!
И млъкна, и с нежелание се качи в автобуса за Бургас… Изпитах физическа болка. На 22 юли 2012 г. навърши 22 години и искаше да види Константинопол. Това бе подаръкът му. На връщане има престой в Лозенград, показах му, къде някога е била къщата на дядо му Георги, взехме пръст за гробовете в Бургас. Купих му кюфтета, а аз получих този въпрос. Какво да му обясня – че преди 89 години семейството е избягало в България поради “гонение” – така пише на страницата на фамилията ни в Държавния архив.
И си дадох сметка, че той в България никога не е имал такива два дни, каквито получи в Турция. Толкова усмивки, уважение и разбиране, чак ми ставаше неудобно. В заведения (вкл. на египетския пазар- топдестинация), на круизното корабче, кафенета, туристически обекти – ами НАВСЯКЪДЕ отказваха да платя. И винаги с думите – „Байрям е, да е жив и здрав“ (очевидно да не ме обидят). А той им подаваше ръка. Сутринта в хотела от рецепцията му дадоха подарък – явно при регистрацията са обърнали внимание на датата. В подземния аквариум, където влязохме с групов билет, една полицайка спря групата, извика екскурзоводката, отиде на касата и се върна с парите за нашите билети. Казах си, че Истанбул е мегаполис, културата на хората е специфична. Обаче стигнахме Лозенград, малко заведение с две високи маси на тротоара, като някогашните “Кебапчета на крак”. И пак – „Байрям е, жив и здрав да е“ и го галят. Георги, като повечето хора с Даун няма представа за стойността на парите, никаква, ergo това по никакъв начин не го е впечатлило, просто е усетил отношението.
Шест години по-късно го заведох във Виена. В музеи, дворци и всякакви туристически атракций ни пускаха безплатно – слагаха ни някакви гривни. И се усмихваха. И никой не ми искаше карта от СИБ, за да ползваме намаление в музей (както преди години в Етъра). Хората имат очи и политика – не им е нужен документ. Важен е той, човекът с увреждане, не документът. Игнорират формалната страна, гледат същественото.
А как е при нас? Георги се роди преди 35 години като “инвалид”. После със закон го направиха “човек с увреждане”, сега вече е ”човек с дефицит”. А нищо не се промени за 35 години в състоянието и перспективите му. Все още няма пазар на труда, центрове, някаква форма на социална ангажираност. Формалната страна, термините се променят – очевидно са важно нещо у нас, а същинското състояние се влошава плачевно. А НПО-тата в тази сфера се роят, национално представени и субсидирани от държавата и несубсидирани. И ДЕКЛАРИРАТ КРЕСЛИВО СВОЯТА ПОСВЕТЕНОСТ на хората с увреждания. Защо тогава, състоянието на тези хора се ВЛОШАВА? При впечатляващата многочисленост на тези структури и усвоените от тях значителни средства защо Георги още живее в батака на българската социална политика и няма бъдеще. И защо пита: ”Защо не идем да живеем в Лозенград или Виена”?
ВЕНЕЛИНА КАЗАНДЖИЕВА – „СИСТЕМАТА НИ УБИВА“
