В България темата за политическия радикализъм обикновено се подценява. Често се възприема като нещо чуждо, присъщо на големите световни конфликти, на Близкия изток, на Съединените щати или на Западна Европа. У нас радикалният език обикновено се оправдава като емоция, гняв на народа или крайна, но справедлива реакция. Именно в това подценяване обаче се крие рискът. Защото радикализацията не започва с бомба, а с думи, с внушения и с постепенно привикване към идеята, че насилието може да бъде оправдано и дори необходимо.
Българското общество през последните години живее в състояние на хронична криза – политическа, институционална и морална. Недоверието към държавата, усещането за безнаказаност и корупция, усещането, че няма справедливост за обикновения човек създават почва, в която крайният език и поведение намират лесен прием. Когато институциите не работят, а законът изглежда избирателен, все повече хора започват да търсят бързи решения и силна ръка. В този момент радикалните послания започват да звучат не като опасност, а като алтернатива. Явяват се „водачи“, които прикриват политическа неграмотност и немощ с агресия, защото само това им е достъпно като политическа грамотност и опит.
У нас радикализацията рядко се проявява под формата на ясно структурирани терористични организации. Тя по-скоро се вижда в нормализирането на омразата. Към политически опоненти, към малцинства, към мигранти, към хора с различно или критично мнение. Социалните мрежи играят ключова роля в този процес. Там агресивният език се възнаграждава с внимание, одобрение, споделяния и подкрепа. Все по-често се срещат призиви за разправа, за народен съд, за саморазправа, поднесени като неотложна необходимост и насочени към по-ниските етажи на интелектуалните възможности. Липсата на социална интеграция, икономически и социални проблеми правят тези индивиди по-уязвими за крайни убеждения и действия. Или когато е в ход социалната маргинализация положението става още по-взривоопасно. Проблемът е, че историята показва как подобни нагласи много лесно преминават от виртуалното пространство в реалността.
Макар България да не е преживявала мащабни терористични актове като някои други държави, това не означава, че рискът не съществува. Някои събития от миналото са доказателство, че това не е невъзможно. Напротив! Липсата на открит дебат за радикализацията, затварянето на очите от страна на институциите за признаците и проявите на ПРЕДтероризъм, слабата превенция и неглижирането на езика на омразата правят обществото по-уязвимо. Българските служби и институции традиционно гледат на тероризма като на външна заплаха, свързана с международни мрежи. Много по-малко внимание се обръща на вътрешната радикализация и на процесите, които могат да доведат до насилствени действия, извършени от уж обикновени хора, убедени, че действат в името на справедливостта. Именно това прави възможно бързото преминаване от ПРЕДтероризъм до същински сериозен и разрушителен тероризъм.
Особено тревожно е, че в България радикалният език често се използва от самите политически актьори. Когато публични фигури си позволяват да демонизират цели групи хора или отделни личности, да подкопават доверието в изборния процес или да внушават, че демократичните правила са пречка, те не просто печелят краткосрочни политически дивиденти. Те легитимират мислене, в което компромисът е слабост, а насилието се представя като единствен възможен изход.
Разстоянието от политическия радикализъм до тероризма в български условия не е въпрос на география или идеология. То е въпрос на търпение, на социална „температура“ и на това докъде сме готови да позволим деградацията на публичния разговор и поведение. Когато обществото престане да реагира на крайния език и декларирани намерения, когато омразата стане банална, а призивите за саморазправа започнат да звучат нормално, тогава опасността вече не е хипотетична.
Политически неграмотните субекти са най-лесната и най-опасната суровина за радикализация. Липсата на елементарно разбиране за това как работи държавата, как се упражнява властта и какви са границите на демократичния процес превръща сложните обществени проблеми в примитивни схеми. Нещо като „ние срещу тях“, като това „ние срещу тях“ на моменти размива допуските на нормалността и се губи границата и разликата между „ние“ и „тях“. При тези хора критичното мислене често отсъства напълно, а добре изиграната политическата емоция замества разума. Те не търсят решения, а врагове. Именно затова и към тях се ориентират най-податливите на манипулация, на конспиративни теории и на внушения, че насилието е решение и легитимна форма на справедливост. Исторически и съвременни примери показват, че когато се стигне до реални терористични действия или заговори, извършителите рядко са дълбоко политически мислещи хора. Много по-често това са индивиди с ниска политическа култура, убедени, че действат героично, докато в действителност се превръщат в лесно заменими изпълнители на чужди радикални сценарии.
Всъщност трябва да бъде ясно, че България не е имунизирана срещу процесите, които наблюдаваме в други държави. Радикализацията тук може да изглежда по-тиха, по-размита и по-нелегитимирана официално, но именно това я прави по-трудна за разпознаване. Истинският въпрос не е дали сме застрашени, а дали сме готови да видим проблема навреме и да го назовем честно. Не всеки радикален възглед и поведение водят до тероризъм, но почти всички терористични актове имат корени в радикална идеология и поведение. Защото когато радикалните идеи преминат в насилие, обществото винаги плаща висока цена. И обикновено я плащат най-уязвимите. Най-общо казано, когато радикалните убеждения и действия не само стават по-твърди, но и се оправдава използването на насилие за постигане на политически цели вече имаме насилствен екстремизъм и потенциален тероризъм. Или поне сме много близо до него!
