Първите десет дни на януари винаги са особен период за България. Хората още не са се върнали напълно в ритъм след празниците, сметките започват да пристигат, цените вече не са с празнични намаления, а държавата по традиция влиза в новата година със стари проблеми. Тази година обаче усещането е по-тежко. Не защото се е случило нещо зрелищно, а защото нищо не се случва така, както трябва.
Държавата започна годината без редовно правителство и без приет държавен бюджет. Това не е дребен технически детайл, а ключов проблем. Когато няма бюджет, държавата работи по инерция. Харчи се „на парче“, отлагат се решения, а контролът отслабва. Именно в такива периоди корупцията се чувства най-добре. Когато няма ясни правила и политическа отговорност, решенията се взимат тихо, далече от публичния поглед, а сметката винаги я плащат хората.
Още в първите дни на януари стана ясно, че темата за еврото отново ще доминира обществения разговор. Не защото има ново решение или внезапна промяна, а защото ефектите вече се усещат. Цените продължават да растат, а за обикновения човек няма значение дали това се дължи на инфлация, спекула или пазарни процеси. В магазина той вижда единствено, че парите му стигат за по-малко.
Официално държавата твърди, че няма масово необосновано поскъпване. На практика обаче още от първите дни на годината се вижда закръгляне нагоре, особено при храните, услугите и ежедневните разходи. Това е добре познат механизъм. Когато предстои смяна на валута, част от търговците използват момента. Формално всичко изглежда законно, но резултатът е реално обедняване. Тук корупцията не е в куфарчета с пари, а в липсата на контрол и в съзнателното бездействие на институциите.
Комисията за защита на потребителите, Комисията за защита на конкуренцията и редица регулатори влизат в годината с изтекли или спорни мандати, отслабени правомощия и политическа зависимост. Това не е случайно. Слабият регулатор е удобен. Той не вижда, не чува и не санкционира. А когато няма санкции, посланието към пазара е ясно – ДАВАЙ! МОЖЕ!
Паралелно с това политиците продължават да говорят за ползите от еврото, без да говорят за рисковете. За хората с ниски доходи, за пенсионерите, за семействата с деца и за хората с увреждания тези рискове не са абстрактни. Те са в касовите бележки, в сметките за ток, вода и храна. Когато държавата не признае този проблем, тя всъщност признава друго. Признава, че не я интересува как живее мнозинството обикновени хора.
В първите дни на януари отново се заговори и за антикорупция. На думи всички са против корупцията. В предизборна ситуация това говорене се засилва и се превръща във вид популизъм и самореклама. Реалните действия обаче липсват. Включително и от страна на най-яростно говорещите! Няма приети нови правила, няма работещи механизми за контрол на публичните средства, няма яснота как ще се харчат милиардите по европейски програми. А когато става дума за европейски пари, корупционният риск винаги е по-висок, защото отговорността се размива между София и Брюксел. Именно затова антикорупцията не е за всеки. Необходими са висока степен на политическа и институционална грамотност, както и знания за процесите и конкретните личности и групировки.
Симптоматично е, че в този период почти не се говори за социална политика. За хората с увреждания, за личната помощ, за социалните услуги, които все по-често се превръщат в бизнес. Това мълчание също е форма на корупция. Корупция на ценностите! Когато държавата абдикира от най-уязвимите, тя освобождава място за частни интереси, които печелят от чуждата зависимост и страдание.
Първите десет дни на януари показаха още нещо важно. Показаха пълното разминаване между политическия елит и реалния живот. Докато в парламента и студиата се говори на абстрактен език, хората броят стотинките си. Това разминаване не е случайно и не е ново. То е резултат от години безнаказаност, липса на контрол и подмяна на антикорупционния дневен ред с лозунги.
Най-опасното в тази ситуация не е самото евро, нито конкретната цена на хляба или тока. Най-опасното е нормализирането на усещането, че нищо не зависи от нас. Това е крайната цел на всяка корумпирана система. Трябва да накараш хората да се примирят. Антикорупцията започва точно от обратното. От ясното назоваване на проблемите и от отказът да се приема лъжата като нормалност.
Първите десет дни на годината не дадоха надежда, но дадоха яснота. Държавата продължава да се управлява на парче, без визия и без отговорност. Цената на това управление вече се плаща. И както винаги плащат не тези, които взимат решенията, а от тези, които нямат избор.
И ако има нещо, което първите десет дни на годината показаха без всякакво съмнение, то е, че корупцията в България отдавна не е само кражба на пари, а система за безотговорност. Корупция е, когато държавата знае, че цените ще тръгнат нагоре, но не поставя работещ контрол. Корупция е, когато регулаторите са с вързани ръце или изтекли мандати. Корупция е, когато социалната политика се превръща в бизнес, а най-уязвимите са оставени сами. Антикорупцията не е лозунг и не е телевизионен спектакъл. Тя е в ясните правила, в реалните санкции и в политическата воля да се застане срещу интересите, които печелят от бедността и страха. Докато това не се случи, всяка нова година ще започва по един и същи начин – с гръмки обещания и наздравици и с нулева полза за обикновения човек.
