В последните години ставаме свидетели на една много тревожна тенденция. Политиката все по-често се превръща в сцена за аматьори, а Народното събрание — в декор, в който се разиграва безумие, прикрито като патриотизъм, морал или “новото лице на промяната”.
Липсата на политическа култура не е безобидна. Това не е просто липса на ерудиция. Това е липса на разбиране как функционира държавата, как се вземат решения в демократична система, каква е ролята на институциите, каква на политиците и каква на гражданите? Какви са взаимодействията помежду им, какво може и какво е признак на незнание и непознаване на основни понятия и взаимовръзки? Когато в политиката влизат хора без базисни знания, без памет и знания за отминали етапи и битки, без ясна програма и стратегическо мислене, те не просто са некомпетентни — те са опасни.
Опасни, защото стават лесна плячка за задкулисие, за бизнес интереси, за чужди влияния. И при най-добри намерения могат да бъдат водени за носа и дори да не го осъзнават. Ще гласуват „каквото трябва“ на някого, защото не разбират последствията, не знаят предисториите на онова, за което ще натиснат копченцето. Ще издигат абсурдни идеи, защото не знаят къде свършва популизмът и къде започва реалната политика. А още по-страшното — ще се чувстват герои и мъченици.
Невежеството в политиката не е извинение – то е заплаха. Политиката не е за „ентусиасти“, които са решили „да опитат“, защото не са успели другаде. Това е поле, на което се коват закони, разпределят се ресурси, определят се човешки съдби и права. Понякога за десетилетия напред! Така се заличават човешки животи, битки, каузи. Ако в едно училище не бихме поверили децата си на учител без образование, защо сме готови да поверим държавата, бъдещето, живота си на хора без никаква подготовка?
Къде се заражда проблемът? Политическата култура не се учи от телевизора, Интернет и изкуствения интелект. Тя се изгражда чрез образование, участие, четене, критично мислене, дебати и много знания и личен опит набирани с години. Но когато в обществото се насърчава антипартийност до степен, че всеки, който „не е като всички досега“, автоматично се приема за спасител — тогава се отварят широко вратите за случайници, манипулатори и дори криминални елементи. Това е средата , в която избуяват „новите лица“, които идват без програма, без визия, без знания, но с голямо самочувствие и още по-големи амбиции. И около тях започват да се струпват всякакви „бизнесмени“, фалшиви герои, псевдопатриоти и авантюристи. Те не търсят промяна. Те търсят трамплин.
Да не познаваш историята преди теб — това не е просто пропуск, това е политическо престъпление. Да не знаеш кой какво е опитал, какво е успял, какво е провалил — значи да повтаряш чуждите грешки с гордо невежество. А да вярваш, че с теб започва всичко, че си „новият месия“, че досега никой не е мислил като теб — това вече е арогантност, граничеща с опасност за обществото. Историята (близка и далечна) е учебник, а който отказва да го чете, рано или късно се превръща в урок — но не за себе си, а за всички останали, които ще плащат цената на неговата неосведоменост. Политическото невежество не е позиция. То е ядрена бомба със закъснител.
Какво ни остава в една много компромисна и без задължителните и необходими изисквания среда? Да настояваме за прозрачност, за програми, за реална експертиза. Око да види, ръка да пипне! Да задаваме въпроси. Да искаме отговори. Да образоваме себе си и децата си. Да не се примиряваме с невежеството и да не позволяваме то да бъде облечено във власт.
ЗАЩОТО…. Защото демокрацията не умира от един диктатор. Умира, когато масово позволим безотговорността, глупостта и аматьорството да се настанят в политиката. Без съпротива и даже с викове „Напред!“ и „Ура!“. Знанието е сила и това е известно, но разрушителната сила на невежеството се подценява.
Публикации на сходна тематика:
