Събота сутрин е. Време за кафе – ритуал, който ни събира, събужда и понякога утешава. А днес, докато си сипваме от кафето, си сипваме и от онова познато усещане – че пак идват избори. Поредните. Нищо ново под слънцето, освен старите герои в нови костюми и още по-нови партии със стари физиономии. Познати лица, стари обещания и нови маски …
Кафето горчи, но не толкова, колкото осъзнаването, че политическият сезон у нас вече не се брои в години, а в брой избирателни кампании. Свикнахме с извънредното положение не само по здравни причини, а и като политическа хронология – все сме пред нещо, което ще ни „спаси“, но все не се случва. Обещават ни промяна, а ние продължаваме да чакаме като на опашка за евтини домати – всички знаят, че няма да стигнат за всички.
Спомняте ли си първите си избори? Онзи трепет, онзи момент, в който вярваше, че гласът ти може да преобърне нещата. Сега хората отиват до урните с физиономии като пред зъболекар – не защото искат, а защото някой трябва „все пак да го направи“. Вече не гласуваме с надежда, а с недоверие. Не избираме, а елиминираме – тука има, тука нЕма. Кой ще ни навреди най-малко?
А политиците? Те също знаят, че ние знаем. Но продължават шоуто! Летните месеци са времето, в което политическият Фейсбук се превръща в галерия от „народни сцени“. Снимки с кози, череши, баби с носии, деца с балони. Думи като „смирение“, „възраждане“, „почтеност“ се леят като сироп върху палачинка – сладко, но лепне. В същото време, зад кулисите, се разпределят листи, лобита и бъдещи постове. Ние виждаме фалшивите усмивки, но не и сделките.
И ако някой се чуди защо избирателната активност е ниска – не е защото хората не се интересуват, а защото се интересуваха прекалено дълго и прекалено напразно. Гласуваха, протестираха, подписваха петиции, носеха тениски с надписи, излизаха на площади. И после гледаха как същите хора, срещу които се бориха, пак са горе. Само, че вече в друга коалиция, с друга реплика и друг лидер.
Днес политическото участие изглежда почти като театрална постановка, в която публиката започва да излиза преди последното действие. Не от апатия, а от разочарование и скука. И в това няма нищо срамно. Срамното е, че в държава с толкова будни хора, все още няма будна система.
Въпреки всичко нека не забравяме силата на гражданското съзнание! Защото точно затова ни манипулират, облъчват с реклами, пускат фалшиви новини и вкарват компромати – защото се страхуват, че ако наистина решим да мислим и да действаме ЗАЕДНО, ще им стане доста горещо под лъскавите маркови костюмчета – мъжки и дамски.
И за това в събота сутрин си пием кафето, говорим си, споделяме. Това също е действие. Това е съпротива, макар и пасивна – срещу апатията, срещу забравата, срещу цинизма. Всяка събота, всеки ден. И не защото вярваме на поредната партия, а защото вярваме на себе си. И на това, че когато сме будни, няма да ни сварят пак в същото джезве. МОЖЕ БИ!
Да Ви е сладко сутрешното съботно кафе! С много истина без захар започваме почивните дни. Трябва да доживеем до онзи ден, в който няма да избираме по-малкото зло, а по-добрата посока. Макар и далече, той трябва да дойде. А до тогава трябва да сме разбрали и добре тренирали въпроса какво значи да останеш буден, дори когато ти писне от всичко? Иначе си отиваме – и като държава, и като народ!
