Тероризмът не се ражда изведнъж. Той не се появява от нищото и почти никога не започва с взрив или оръжие. В повечето случаи началото му е много по-тихо. Започва с чувство за несправедливост, с натрупан гняв, със страх и с убеждението, че другият е враг. Това може да бъде държава, група хора, партия, религия, етнос, политическа система или дори целият западен или източен свят. В основата на тероризма винаги стои човек или група от хора, които са убедени, че нямат друг изход, освен насилието.
Често първата искра е социална или политическа. Хора, които живеят в бедност, без достъп до образование, здравеопазване или работа, много по-лесно попадат под влиянието на радикални идеи. Интелектуалният потенциал там е нисък и това улеснява манипулирането на масите. Когато държавата е слаба, корумпирана или откъсната от обикновения човек, доверието се руши. Тогава се появяват онези, които обещават справедливост, ред, чест и отмъщение. Обикновено тези обещания идват под формата на идеология – политическа, религиозна или националистическа.
Политическият радикализъм е една от най-честите почви, върху които израства тероризмът. Именно заради това той е толкова опасен – обединява и мотивира слабоинтелигентните и нискограмотни слоеве на обществата. В различни периоди от историята сме виждали крайно леви и крайно десни групи, които обявяват демокрацията за измама, парламента за предателство, а изборите за фалш. Те започват да твърдят, че промяната не може да стане с думи, а само със сила. Така се раждат терористични организации, които оправдават убийства, отвличания и взривове като необходима борба. Примери за това има в Латинска Америка през XX век, в Европа през 70-те и 80-те години, както и днес в различни части на света.
Много опасен момент е, когато радикалната идея започне да разделя хората на „ние“ и „те“. „Ние“ сме добрите, правите, истинските. „Те“ са враговете, предателите, нечовеците. В този момент насилието вече не се възприема като престъпление, а като дълг. Терористът спира да вижда жертвите си като хора. Те се превръщат в символ – на държава, на система, на религия, на политика. Това е психологическата граница, след която убийството започва да изглежда оправдано.
Религията също често се използва като инструмент, но е важно да се каже ясно: самите религии не раждат тероризъм. Тероризмът използва религията, изкривява я и я превръща в оръжие. Крайни групи вземат отделни текстове, изваждат ги от контекста им и ги представят като божествена заповед за насилие. Така се създава фалшиво усещане, че убийството е свещен акт, а терористът – герой или мъченик.
Съвременният тероризъм много често се храни и от чувството за унижение. Това важи особено за млади хора, които се чувстват ненужни, отхвърлени или без бъдеще. Радикалните организации им дават идентичност, принадлежност и смисъл. Те им казват: „Ти си важен. Ти си избран. Ти ще промениш света.“ Това е изключително силно послание за човек, който иначе се чувства невидим.
Опасността от тероризма не е само в самите атаки. Тя е и в страха, който те създават. Тероризмът цели именно това – да уплаши обществото, да го раздели, да го накара да се съмнява в собствените си ценности. След терористични актове често се засилва омразата между хората, нараства недоверието, ограничават се права и свободи. В този смисъл тероризмът постига целта си дори тогава, когато не убива масово.
Още по-опасно е, че тероризмът често поражда нов тероризъм. Насилието ражда ответно насилие. Репресиите, колективното обвиняване и стигматизацията на цели групи хора създават нови огнища на радикализация. Така се затваря порочен кръг, от който трудно се излиза.
В световен мащаб опитът показва, че тероризмът не може да бъде победен само със сила. Военните операции и полицейските мерки са необходими, но не са достатъчни. Истинската превенция е в образованието, в социалната справедливост, в работещите институции и в ясната граница между критика и омраза. Там, където хората имат глас, перспектива и чувство за достойнство, тероризмът много по-трудно пуска корени.
Важно е да говорим за тези процеси спокойно и честно, без истерия и без пропаганда. Защото тероризмът не е само проблем. Той е симптом на дълбоки кризи в обществата по света – политически, социални и морални. И колкото по-рано ги разпознаем, толкова по-голям е шансът да не допуснем насилието да се превърне в нормален начин за водене на битки.
Един от най-познатите примери за терористична организация в световен мащаб е „Ал Кайда“. На 11 септември 2001 г. тя извършва серия от координирани атаки в Съединените щати, при които отвлечени пътнически самолети са използвани като оръжие. Два от тях се разбиват в кулите на Световния търговски център в Ню Йорк, един в сградата на Пентагона, а четвърти пада в Пенсилвания. Загиват близо 3000 души-обикновени служители, пътници, пожарникари и спасители. Това е един от най-смъртоносните терористични актове в историята и пример за това как цивилното население се превръща в основна мишена.
Друга изключително жестока организация е т.нар. „Ислямска държава“ (ИДИЛ). В периода 2014–2019 г. групировката извършва десетки атентати в Близкия изток и Европа. През ноември 2015 г. серия от координирани атаки в Париж – в концертната зала „Батаклан“, по кафенета и край стадион водят до смъртта на 130 души. Повечето от жертвите са млади хора, дошли да слушат музика или да се срещнат с приятели. Атаката показва как тероризмът умишлено избира места на нормален, мирен живот.
Пример за тероризъм, мотивиран от краен национализъм и етническа омраза са действията на „Боко Харам“ в Нигерия. Организацията е отговорна за масови убийства, отвличания и нападения срещу училища и пазари. През 2014 г. групировката отвлича над 270 ученички от град Чибок. Много от тях никога не се връщат по домовете си. Жертвите тук не са военни или политици, а деца и жени, превърнати в средство за сплашване и пропаганда.
В Европа през 70-те и 80-те години действат леви екстремистки организации като „Червените бригади“ в Италия и Франция, „Червена армия“ в Германия. Те извършват отвличания, убийства и бомбени атентати с цел революционна промяна. Един от най-известните случаи е отвличането и убийството на италианския премиер Алдо Моро през 1978 г. Макар тези групи да твърдят, че се борят срещу системата, техните действия водят до смъртта на невинни хора и дълбока травма за цели общества.
Особено показателен е и атентатът в Мадрид през 2004 г., когато бомби избухват в пътнически влакове в сутрешния час пик. Загиват 191 души, а над 1800 са ранени. Жертвите са хора, отиващи на работа или училище. Атаката е свързана с ислямистки радикални клетки и ясно показва как тероризмът използва ежедневието на хората като сцена за масово убийство.
В крайна сметка тероризмът винаги има едно и също лице – лицето на невинната жертва. Това не са щети, не са страничен ефект и не са цифри в статистика. Това са деца, които не се прибират от училище, хора, които тръгват за работа и никога не се връщат, семейства, разкъсани за секунди от омраза, която не са създали. Невинните жертви не са страна в никаква война, не са взели политическо решение и не са виновни за ничия идеология. Именно в тяхната смърт се крие най-голямото престъпление на тероризма – той убива не само хора, а и усещането за сигурност, за нормалност, за човечност. И докато всяка жертва не бъде назована като това, което е – човек, а не средство тероризмът ще продължава да намира почва в мълчанието и безразличието.
Именно затова ролята на институциите и силовите структури предназначени да защитават националната сигурност е жизнено важна. Разбира се когато центърът на внимание реално е националната сигурност и сигурността на всеки отделен гражданин! С потенциално опасните организации и групи от хора мерките трябва да бъдат категорични, превантивни, бързи и безпощадни. За да водим децата на училище и в парка, а не да ги изпращаме в последния им път.
