В обществото ни е прието да смятаме, че любовта към животните е безусловно положително качество. Хората, които хранят бездомни кучета и котки, „спасяват“ селскостопански животгни, приютяват изоставени или участват в благотворителни кампании за тяхното спасяване, обикновено предизвикват уважение и симпатия. И наистина състраданието към живите същества е белег на човечност. Съществува обаче една граница, след която любовта престава да бъде здравословна грижа и започва да се превръща в проблем както за човека, така и за самите животни. За това рядко се говори открито, защото темата е чувствителна и често предизвиква силни емоции.
Психологията и психиатрията отдавна са установили, че всяко човешко поведение, дори когато е породено от добри намерения, може да придобие патологични форми. Това важи и за отношението към животните. Не става въпрос за обикновената обич към домашния любимец или за желанието да помогнеш на бездомно животно. Проблемът възниква тогава, когато привързаността стане толкова силна, че започне да измества реалната преценка, логиката и способността човек обективно да оценява последствията от собствените си действия.
Един от най-известните примери е така нареченият синдром на Ной. Това е състояние, при което човек събира голям брой животни, убеден, че ги спасява и се грижи за тях. В действителност обаче броят на животните постепенно надхвърля възможностите му. Липсват достатъчно средства за храна, лечение и поддържане на хигиена. Животните започват да живеят в пренаселени помещения, често боледуват, размножават се неконтролируемо и страдат от условия, които са далеч от нормалните. Най-тревожното е, че човекът обикновено не осъзнава проблема. Той искрено вярва, че върши добро, дори когато доказателствата показват обратното.
Отстрани подобни ситуации често изглеждат необясними. Хората се питат как е възможно някой, който твърди, че обича животните, да ги държи в мизерия. Научното обяснение е, че в такива случаи любовта вече не е водещият фактор. На преден план излизат психологически механизми като обсебване, потребност от контрол, силна нужда човек да се чувства необходим и спасител на някого, както и невъзможност да приеме собствените си ограничения.
Понякога тези хора са преживели тежки разочарования в отношенията си с други хора. Животните започват да им изглеждат по-надеждни, по-чисти морално и по-благодарни. Постепенно се формира убеждението, че животните заслужават повече доверие от хората. Само по себе си подобно мнение не е психично заболяване. Много хора предпочитат компанията на животни и това е напълно нормално. Проблемът възниква тогава, когато отношението към хората стане крайно отрицателно, а отношението към животните напълно идеализирано и без каквато и да е връзка с реалността.
В такива случаи започват да се появяват твърдения от рода на „всички животни са добри“, „всички хора са лоши“, „животните струват повече от хората“, „бих спасил животно пред човек във всяка ситуация“ или „бих спасил животно в беда, но никога човек“. Тези убеждения не се основават на реалността, а на силна емоционална и излязла от център нагласа. В действителност нито всички хора са лоши, нито всички животни са добри. Животните не притежават човешка морална система и не могат да бъдат определяни като добри или лоши по начина, по който оценяваме човешкото поведение. Те просто следват инстинктите си.
Когато подобно мислене стане крайно, започват да се появяват сериозни обществени проблеми. Нерядко хора с патологична привързаност към животни влизат в конфликти със съседи, институции и дори със собствените си близки. Те отказват да приемат критика, независимо колко основателна е тя. Всяко несъгласие се възприема като атака срещу животните. Така разумният разговор става почти невъзможен.
Особено опасни са случаите, когато човек започне да поставя интересите на животните над здравето и безопасността на хората. Например когато агресивни бездомни кучета нападат деца или възрастни хора, а всяка идея за контрол върху популацията им се посреща с яростна съпротива. Подобни реакции често се основават не на реална оценка на ситуацията, а на силна емоционална идентификация с животните. В резултат общественият проблем остава нерешен, а напрежението между различните групи граждани нараства.
Най-парадоксалното е, че патологичната любов към животните често вреди именно на животните. Това е факт, който рядко се обсъжда. Когато един човек събере повече животни, отколкото може да отглежда, животните започват да страдат от недохранване, болести, липса на ветеринарни грижи и стрес. Когато се противопоставя на всякакви мерки за контрол на популацията, броят на бездомните животни продължава да расте и все повече от тях са обречени на глад, заболявания, кратък живот на улицата и в създадените от събирачите коптори, а накрая жесток край. Когато се гледа на всяко животно единствено през призмата на съжалението, често се пропуска въпросът дали конкретното решение действително подобрява живота му.
Тук се крие и една от най-големите заблуди. Да обичаш животните не означава просто да изпитваш силни чувства към тях. Истинската грижа изисква способност за разумна преценка. Понякога това означава да приемеш неприятни решения, да признаеш собствените си ограничения или да се съобразиш с интересите както на животните, така и на хората. Любовта без разум може да се превърне в същата опасност, каквато е и разумът без съчувствие.
Психиатрията не осъжда хората, които попадат в подобни състояния, но те безспорно са неин обект. Тя се опитва да разбере механизмите, които стоят зад поведението им. Често става дума за самотни хора, хора с натрупани житейски травми, депресия, тревожност или други психични и психиатрични затруднения. Те не са злонамерени. Напротив! Обикновено са убедени, че вършат добро. Именно затова проблемът е толкова труден за решаване. Когато някой вярва, че е спасител, той много трудно приема, че действията му могат да причиняват вреда.
Обществото също носи отговорност да прави разлика между истинската защита на животните и патологичните прояви на обсебеност. Не всяка критика към определени практики е проява на жестокост. Не всеки човек, който поставя въпроса за обществената безопасност, мрази животните. И обратното – не всеки, който говори постоянно за любов към животните, непременно действа в техен интерес.
В крайна сметка здравословното отношение към животните се основава на баланс. То съчетава състрадание, отговорност и реалистична оценка на възможностите и последствията. Когато този баланс бъде изгубен, любовта може да се превърне в обсебване, а добрите намерения в източник на страдание. Именно затова науката разглежда патологичната привързаност към животните не като проява на прекалено голяма доброта, а като състояние, при което емоцията е започнала да измества разума. А когато разумът отстъпи място на обсебването, губят всички – хората, обществото и най-вече самите животни.
ИЗТОЧНИЦИ:
– публикации в медицинската база данни на PubMed Central (PMC) относно Animal Hoarding Disorder и синдрома на Ной;
– научни обзори по психология и психиатрия на на патологичното натрупване на животни и разстройствата на натрупването.
