На 1 януари 2026 година България стана част от еврозоната. След години на политически спорове, икономически анализи и обществени дебати, страната прие еврото като своя официална валута. За мнозина това беше символ на окончателното европейско интегриране на България и признание, че държавата е постигнала необходимите икономически показатели. В обществото обаче бързо се появи един въпрос, който продължава да звучи все по-силно – след като вече сме в еврозоната, ще изчезне ли корупцията? Отговорът е кратък и ясен – НЕ. Защото корупцията никога не е била проблем на валутата. Тя е проблем на управлението, на контрола, на институциите и на политическата воля.
Много българи години наред слушаха, че приемането на еврото ще доведе до по-високо доверие, повече инвестиции, по-добра бизнес среда и по-строг финансов контрол. Част от тези очаквания са напълно основателни. Действително, участието в еврозоната поставя държавата под по-сериозно наблюдение по отношение на финансите и банковата система. Това обаче не означава, че автоматично се премахват схемите за източване на обществени средства, конфликтите на интереси, зависимостите в администрацията или политическото влияние върху институциите.
Корупцията не се измерва във валута. Един подкуп остава подкуп независимо дали е даден в левове или в евро. Една обществена поръчка остава съмнителна независимо дали е финансирана с левове или евро. Един чиновник, който злоупотребява със служебното си положение, няма да стане почтен само защото страната е сменила паричната единица. Затова хората съвсем основателно продължават да се интересуват не толкова от новите банкноти, колкото от това дали държавата ще успее да наложи върховенство на закона.
През последните години България многократно беше обект на критики заради ниското обществено доверие към институциите. Независимо коя партия е била на власт, усещането сред голяма част от гражданите остава едно и също – че законите не важат еднакво за всички. Обикновеният човек често е убеден, че при дребно нарушение държавата действа бързо и строго, но когато става дума за хора с влияние, власт или сериозни финансови възможности, реакцията е различна. Именно това усещане за двойни стандарти подхранва недоверието и създава впечатлението, че корупцията е недосегаема.
Влизането в еврозоната не решава и друг сериозен проблем – начина, по който се харчат публичните средства. Всяка година през държавния бюджет, европейските фондове, общинските бюджети и различните програми преминават милиарди евро. Колкото повече средства се разпределят, толкова по-голям става рискът от злоупотреби. Историята показва, че корупционните схеми рядко се раждат там, където няма пари. Те възникват там, където има огромни финансови потоци, слаба прозрачност и недостатъчен контрол.
Особено чувствителна остава темата за обществените поръчки. Именно там обществото вижда едни от най-големите възможности за злоупотреби. Когато определени фирми печелят поръчки многократно, когато цените изглеждат необяснимо високи или когато конкуренцията е ограничена, неизбежно възникват съмнения. Дори когато няма доказано нарушение, липсата на прозрачност създава усещане за несправедливост. А корупцията често се храни не само от реални престъпления, но и от липсата на доверие.
Друг сериозен проблем е зависимостта на много институции от политическата конюнктура. В една правова държава контролиращите органи трябва да работят независимо от това кой управлява. Когато обществото започне да вярва, че определени проверки се правят срещу политически противници, а други се прикриват заради близост до властта, доверието се разрушава. Без доверие няма как да има ефективна борба с корупцията.
В последните години много граждани започнаха да поставят и въпроса за ефективността на антикорупционните структури. Създадоха се комисии, агенции, специализирани звена и различни механизми за контрол. Въпреки това общественото усещане често е, че резултатите не отговарят на очакванията. Хората не се впечатляват от пресконференции и гръмки обещания. Те искат да виждат реални разследвания, съдебни процеси и справедливи присъди, когато има извършени нарушения.
Проблемът с корупцията има и тежко социално измерение. Всеки лев или евро, източени чрез корупционни практики, са средства, които липсват за образование, здравеопазване, социални услуги, инфраструктура и подкрепа за уязвимите групи. Когато една обществена поръчка бъде завишена с милиони, тези пари не изчезват във въздуха. Те са отнети от всички данъкоплатци. Те са средства, които можеха да бъдат използвани за лекарства, за училища, за рехабилитация на деца с увреждания, за грижа за възрастни хора или за подобряване на условията в социалните услуги.
Особено болезнен е този въпрос за семействата на хора с увреждания. Докато държавата обяснява, че няма достатъчно средства за по-висока подкрепа, по-добри услуги или адекватни компенсации, обществото непрекъснато чува за съмнения около големи обществени разходи. Това създава усещане за дълбока несправедливост. Защото гражданите са склонни да приемат ограниченията, когато виждат честно управление. Но когато съществуват съмнения за злоупотреби, всяко обяснение за липса на средства започва да звучи неубедително.
Не трябва да се подценява и влиянието на корупцията върху бизнеса. Честните предприемачи се нуждаят от предвидима среда и равни правила. Когато някои фирми получават предимства чрез връзки, посредници или неформални договорки, свободната конкуренция се нарушава. Това отблъсква инвеститорите и ограничава икономическото развитие. В крайна сметка губят всички – и бизнесът, и работещите хора, и държавният бюджет.
Една от най-големите опасности е обществото да свикне с корупцията и да започне да я приема като нещо нормално. Когато хората престанат да се възмущават, когато започнат да казват „всички са еднакви“ или „няма смисъл да се борим“, тогава корупцията печели най-голямата си победа. Тя не оцелява само благодарение на корумпираните. Тя оцелява и благодарение на общественото примирение.
Влизането в еврозоната и нито едно международно признание не може да замени необходимостта от честни институции. Нито една валута не може да осигури справедливост вместо съдебната система. Нито една европейска структура не може да свърши работата, която трябва да бъде извършена от българските институции. И когато чувството за справедливост на гражданите е нарушено това влияе отрицателно и върху тяхното усещане за държавност.
Истинският тест пред България започва именно сега. След годините усилия за влизане в еврозоната идва моментът да се отговори на много по-трудния въпрос – може ли държавата да убеди собствените си граждани, че законът е еднакъв за всички? Може ли да покаже, че публичните средства се харчат прозрачно и честно? Може ли да докаже, че борбата с корупцията не е политически лозунг, а реална политика?
България вече е част от еврозоната. Въпреки нееднозначното приемане на тази реалност това вече е факт. Но доверието не се печели с нови банкноти. То се печели с почтено управление, с прозрачност, с отговорност и с резултати. Докато гражданите не видят, че корупцията се разследва независимо от имена, партии и позиции, въпросът ще продължи да стои на дневен ред. Защото за повечето българи истинският проблем никога не е бил каква валута има в портфейла им. Истинският проблем е дали държавата служи на обществения интерес или на интересите на малцина. Именно отговора на този въпрос хората продължават да чакат.
